Борби за освобождението от турско робство Печат
Въстанието на Константин и Фружин избухва през 1404 г. Негова задача е освобождение на България от  Турско робство.
През 1404 г., като се възползват от размириците, които настъпват в Османската империя след смъртта на султан Баязид I, Константин - син на цар Иван Срацимир и братовчед му Фружин- син на цар Иван Шишман подготвят въстание във Видинско.
Въстанието избухва , като двамата ръководители разчитат на помощта на сръбския княз Стефан Лазаревич.Въстанието обхваща населените места по долината на р. Тимок, като се разпростира и в Пиротско.
Сражението между турската армия, под командването на сина на Баязит I Сюлейман, и въстаниците става по долината на р. Темска, приток на р. Нишава. Въстаниците са разбити, а Константин и Фружин успяват да избягат. Константин намират убежище в Сърбия, а Фружин в Маджарско.

Най-масовата и постоянна форма в българската антитурскаска съпротива било хайдутството. Първото известно сведение за хайдути в нашите земи е от 1454 г. Началото на хайдутството било свързано с разпространеното на Балканите разбойничество, но хайдутите за разлика от разбойниците преследвали и нападали определени личности с цел отмъщение. Те били организирани в дружини, които рядко достигали 100 - 200 души. Резултатността на действията им се дължала на тактиката на бързи и неочаквани нападения. Акциите им били насочени срещу османски чиновници, еничари, спахии и други насилници на българите. Те нападали войнишки части, които пренасяли „хазната", градски чаршии, малки военни гарнизони, търговски кервани. Участието в хайдушката дружина било доброволно, но вътре в нея царяла военна дисциплина. От българската войска хайдутите запазили важен знак - бойното знаме. Тяхната близост със селското население им осигурявала прехрана и сигурност. Хайдушките нападения обикновено имали локален характер, но поради тяхната масовост и непрекъснатост резултатите им били с всенародно значение. Те се възприемали като отпор срещу чуждата власт. Срещу хайдутите местните управници организирали потери и преследвания. Заловените хайдути се подлагали с публични изтезания и жестока смърт. Хайдутите и техните дела, възприемани и оценявани като героичен подвиг, били възпявани в стотици песни. Хайдутството продължило и през следващите столетия. Натрупаният военен опит и бойната им тактика били използвани в борбата за национално освобождение.

Радич - първият български хайдутин от 15 век, документиран в източници. Действа в Софийско. Заловен е през 1454 година при султан Мехмед II
ПЬРВОТО ТЪРНОВСКО ВЪСТАНИЕ ОТ 1598 Г. Общото недоволство сред българското население скоро се превърнало в организиран опит за въстание. Неговите водачи били търновският архиепископ Дионисий Рали, никополският първенец Теодор Балина, дубровнишките търговци Павел Джорджич и братята Соркочевичи. Създадената от тях организация трябвало да вдигне на оръжие хиляди българи. Привлечени били владиците на Русе, Шумен, Преслав и Пловдив. В Търново дванадесет свещеници и осемдесет градски първенци се заклели в църква над Евангелието, „че до смърт ще останат съгласни в тази работа и ще я изкарат на добър край". Въстанието избухнало през 1598 г., при поредното нахлуване на влашките войски, които разбили армията на силистренския паша. Негов център било Търново, където един мним или реален наследник на Шишмановци бил обявен за български цар.Централната власт изпратила войски, които нахлули в Търново и потушили въстанието в неговия център. Първото търновско въстание имало две важни следствия. Едното било включването на българите в политическите планове на османските неприятели като сподвижници при евентуални военни действия. Второто било разбуждането на политическата съвест в българското общество. БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ В КРАЯ НА XVII В. През XVII в. в европейския свят набирал скорост процесът на промяна на оръжейната техника. Изменила се военната тактика и стратегия. Създали се нови форми на междудържавни отношения - многостранните коалиции. Османскте поражения станали все по-чести, а успехите на европейските сили - все по-големи. През 1683 г. под стените на Виена турската войска била напълно разгромена. Тези събития довели до избухването на три въстания в българските земи за един кратък период от 4 години.

През 17в.продължава насилственото потурчване на българското християнско население в Родопите.
Когато турския амира цар Мехмет, нарукан Ловец, подигна сефер на Мора, та изпрати 105 000 войска по море и 150 000 по сухо, тогис додоха ва Пло/в/дин град 6 паши, та преминаха из Пещера. И Мехамет пашя са много йеничар доде ва Цепина на Костантово и сабра вси попове и кметове, та ги тури на веруги и каза: "Брех хаинлар, вас Али Осман патишя милува, та не давате царйево; само кога трйеба, помагате на нашата воскя. И ние ви милуваме като нашите йеничаре, а вие сти искали да дигате глава на вашя цар".
Тогис бан Велю и протопоп Костантин отговориха: "Честити везиро, нашите момчета доскоро са били са царските войски по Тунос, по Траболус и Мисир. Че що видяхте грозно от нас?" И пашата каза: "Вие лажете. Мене обади карабашот ва Филибе /Плодински митрополит проклет Гаврил/." И тье казаха: "Он нас не заповеда, та че оти му не даваме, та ни клевети." И пашата отговори: "Ели сте и вие кауре, оти да не давате? Ето че сте асии." И повеле на йеничерете да ги изколят сите. Тогис некои Кара имам Хасан оджя умоли пашата да ги прости, ако се потурчат.
И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села. И като бьеше много гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчат и кои се потурчат, да им дадат жито за яденье. И он отиде прьез Разлога ва Солун. Нашите се турчиха до Богородица /августа/. Кои се не изтурчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите.
Асан оджя пусна много конье ва градот, та докараха жито от Беглик хан и стовари го ва църквите "Светаа Петка" и "Светии апостол Андрея" ва Костантово, и раздаде на потурчените кащи по две мьери просо. Та че на Петковден доде ферман от царот да се саберат блъгарете, та да станат рая, да дават харач и верим и да ходят на ангария, и само турцето да отиват на воискя. И събраха се бежанците, та сагрядиха кащи ва Камънец и Ракитово. Тогис повечето бежанци от страхот отидоха при Стара рьека, та съгядиха ново селище Батьево. Асан оджя за кашмер натера потурняците, та расипаха сите цръкви от Костьенец до Станимъка, 33 монастире и 218 цръкви.
И така, божию попущению, расипаха се блъгарете ва Цепина. Помени, Господи, грьешнааго и недостойнааго раба твоьего поп Методийе Драгинов от село Корова. Записа се ва лето 1600.

Второто търновско въстание е българско въстание против турската власт през 1686 г.През 1683 година огромна 200 000 турска армия се отправя към Виена, за да превземе града. След нанесеното и съкрушително поражение във войната се включват Полша и Венеция, а по-късно и Русия. Тези държави и Австрия се обединяват в Свещена лига и предприемат широко настъпление на Балканите. В такава обстановка в българските земи избухват 3 въстания – Второто търновско, Чипровското и Карпошовото.
  Мащабното настъпление на Свещената лига на Балканите подтиква българите от Търново към организиране на въстание.Предполага се, че подготовката му е свързана с опити на Русия за намеса на Балканите.
В Русия е изпратен Ростислав Стратимирович, считан за потомък на последния владетел на Видинското царство цар Иван Срацимир. В Москва той се среща и получава подкрепата на московския патриарх Йоаким III, който изпраща за подкрепа племенника си Савелий Дубровски.
Въстанието избухва през 1686 година в Търново, но срещу въстаниците е изпратена редовна турска войска, която превзема града. Водачите на въстанието, пристигнали след избухването му, заедно с около 4000 души водят тежки сражения от Търново до София, където са разбити от турците. След много премеждия се укриват в Рилския манастир, откъдето се прехвърлят в Русия.

Чипровското въстание е въстание в днешна Северозападна България с център с.Чипровци от 1688 г.
При завладяването на България турците оставят редица области и населени места извън османската административна система.  Като пример може да се споменат т.нар. войнишки селища, охраняващи планинските проходи, както и важни металодобивни райони, като този около Чипровските мини. Въпреки не съвсем изяснените въпроси около статута на населението след турското нашествие, се смята, че християнската аристокрация запазва до голяма степен властта си в Чипровци. В следващия век Чипровци става хас (постоянно владение) на султанското семейство, а по-късно на валиде ханъм (собственост на султанската майка). Правата на християнското самоуправление, вероятно базирано на родовата аристокрация от времето на Втората българска държава и адаптирани към османската военно-феодална система, се свиват през 16 ти и 17 век
През 1396 г. имераторът на свещената римска империя Сигизмунд Люксембургски предприема кръстоносен поход срещу османските турци. Стремежът му е преминаване българските земи към католицизъм. Походът не успява, но северозападната българска аристокрация остава със силни прозападни настороения, за разлика от аристокрацията в почти всички останали български земи, силно повлияна от пропагандата на цариградскта патриаршия и настроена крайно отрицателно към католическия Запад.
Около средата на 17 век сред старата чипровска аристокрация постепенно се оформя идеята католическата вяра да бъде използвана като среда, чрез която българската национална идея да бъде легализирана и да доведе до възстановената българска държава. Така освен на Чипровското въстание, техните идеи представляват и началото българското национално Възраждане.]
Към тези фактори в средата на 17 век се добавят и други исторически събития. Процъфтяващата османска империя получава съкрушителни удари (поражението при Виена през 1683 г.). Огромните разходи около неуспешните военни кампании карат османските султани да прибягнат към налагане на непосилни данъци. Австрия и влашките княжества също имат аспирации към северозападните османски територии.

През 1630–1645 г. епископ Петър Парчевич, високообразован български католически духовник и дипломат, провежда широка дипломатическа кампания сред християнските владетели в централна Европа. Заедно с епископ Петър Богдан и Франческо Соймирович те посещават австрийския монарх Фердинанд II (1637–1657) и полско-литовския крал Сигизмунд III (Зигмунт III Ваза, 1587–1632) и наследника му Владислав IV (1632–1648), както и влашкият войвода Матей Басараб (1632–1654).
Около 1647 г. Турците се изтеглят почти напълно от северозападна България във връзка с войната с Генуа за о-в Крит, а Матей Басараб изпраща пратеници и обещава 20 000 войска в подкрепа на въстанието. В решителния момент обаче Сигизмунд III умира (20 май 1648) и въстанието е отменено.
След неуспеха на кампанията, епископ Петър Парчевич заминва за Венеция заедно с чипровския управител Франческо Марканич, а след това при новия полски крал Ян Казимир (1649–1648), както и в австрийския кралски двор, но и на трите места получава отказ. Eпископ Парчевич се среща и с папа Инокентий Х, а след 1651 посещава Германия, Унгария, Трансилвания и Влашко. Неуспехът на тези мисии и нежеланието на Австрия и Полша да оглавят антиосманската коалиция обаче осуетили избухването му и в този момент.
През 1671 избухва полско-турската война, което активизира дейността на епископ Парчевич и епископ Петър Богдан. Коалиция срещу турците обаче отново не се образува. Eпископ Петър Парчевич умира в Рим на 23 юли 1674. През септември същата година умира и епископ Петър Богдан.

На 12 септември 1683 г. полският крал Ян Собиески (1674–1696) нанася край Виена съкрушителен удар на турците, които никога повече не се завръщат в централна Европа. През пролетта на 1684 г. Австрия и Полша сключват съюз срещу Османската империя, в който се включва и Венеция. През 1686 в него се включва и Русия, а коалицията този път сама търси помощта на българските католици. В Чипровци решават, че подходящият момент е настъпил, когато австрийската армия превзема Белград на 6 септември 1688 г.
Още през пролетта на 1688 въстаннически части под ръководството на Георги Пеячевич напускат Чипровци и се присъединяват към австрийската армия. Войските на Пеячевич участват в превземането на крепостта Оршова и областта Банат. След битката при Белград въстанието избухва в цяла северозападна България. Настъпващите 6 австрийски полка не успяват да координират българските части, които бездействат и дават възможност на турците да се прегрупират. Решителната битка се състои през октомври 1688 г. в местността Жеравица, близо до Кутловица, където въстаническите войски са разбити от турските войски и маджарските им съюзници, предвождани от граф Емерих Текели. Макар че сраженията продължават, въстанието бързо е потушено. Чипровци е превзет на 18 октомври след героична отбрана и напълно разрушен, заедно с околните села Копиловци, Железна и Клисура. Почти цялото им население е избито или отвлечено в робство. В следващите месеци съпротивата продължава, като постепенно остатъците от въстаническата армия се превръщат в хайдушки чети. В това време австрийски части зад Балкана бездействат, а австрийците превземат Видин чак през есента на 1689 г.
Въстанието и потушаването му предизвиква масивна вълна от преселение от цяла Северозападна България, предимно на запад и на север, към области доминирани от християни. Основната вълна от бежанци се заселват около р. Дунав, около Видин и Лом, в Пиротско и Софийско и Берковско.Голяма група бежанци от Чипровци поема и на югоизток оттатък Стара планина в днешна Южна България и се поселват из Средногорието - Стрелча, Войнягово, Михилци, Черноземен и др. Според местни предания католическата църква откупва от турците неголяма група жени и деца, която заселва в село Секирово, днешен град Раковски. Най-голямата компактна група бежанци се отправила за Влашко, където се разпръснали и частично претопили сред местното население.
Чипровското въстание слага край на статута на Северозападна България като буферна зона между османската империя и хабсбургските територии. Сложен е край на католическото влияние. Ликвидирани са привилегиите на българската аристокрация и властта, която тя упражнява в района. Значението на Чипровци като културно и икономическо средище силно намалява.

кърджалии“ или „даалии“ са разбойници с турски произход: k?rcali, от k?r - кър, поле, и cali – разбойник, т.е. полски, кърски разбойници (кърджалъ ешкиасъ) и dagli - планинец, т. е. планински разбойници (даалъ ешкиасъ).
Причина за появата на това явление е упадъкът на централизираната власт в Османската империя през 1770-те и 1780-те год. и особено водената от Портата поредица от неуспешни войни: руско-турската война от 1768-1774 и руско-австрийско-турската война от 1787-1792.
Разбитите турски анадолски войски (обикновени войници, спахии и еничари) често не се прибират по домовете и казармите си и се отдават на грабежи и безчинства из цяла Румелия.  Силно отслабената централна власт от появилия се сепаратизъм на назначените от султана или само провъзгласилите се за владетели на по-далечните провинции и градове не може да се справи с тях и с появилите се дезертьори. Настъпила пълна анархия, продължила около 30 години, наречена „кърджалийско време”. Селата и малките беззащитни градове били подложени многократно на масов грабеж, съпроводен с убийства на мирни жители, а съпротивляващите се и на пълно унищожение.
Едва в края на първото десетилетие на 19 век централната власт на империята успява да се справи постепенно с кърджалийството, преминавайки през амнистии, поръчкови убийства на видни главатари, даване на превилегии на кърджалии за екзекуцията на други кърджалии и мн. др.
През този период българското население получава разрешението от властта отново няколко столетия след падането на България под османска власт да притежава и носи оръжие и да образува „местни войски”, които сами по места да се справят със скитащите разбойнически банди.

Въстанието било планирано за деня на св. Константин и Елена (21 май 1700), но поради донос на фанариотите до цариградския патриарх и от негова страна до властите последвали арести и то избухнало по-рано. Въстаниците затворили старопланинските проходи и първият опит на турските войски да ги преминат завършил с неуспех. Отстъпващите турци били нападнати от конницата на Мирчо войвода, който събирал бунтовници в Хасковско. Търновският бей Ара Иззедин изпратил като шпиони 400 преоблечени турци и гърци, които се представили за подкрепление от Търново. Част от тях успели да избягат и докладват за броя и въоръжението на бунтовниците. Въстаниците били притиснати от север и юг. Докато, стреснати от първия неуспех, турците изчаквали, Мирчо внезапно нападнал северните войски и ги разбил. В това време обаче от 400-те се измъкнал шпионин и съобщил на командващия одринския еничарски корпус Кърджали Омер паша, че боят е започнал. Последвало нападение от юг и въстаниците били разбити. Мара (Мария/Ирина) била заловена в една воденица и пребита до смърт. Не е е ясно какво е станало с другите водачи - Стоян, Мирчо и игумена на Петропавловския манастир Софроний

Въстание на архиереите в Самоковско през 1734 г.
Историческата обстановка по онова време се характеризира с масирано турско насилие над българското население и особено над българското духовенство. Османската империя воюва на 2 фронта - с Руската и Австрийската империи. По това време някъде започва и организирана съпротива срещу турците в Самоковска митрополия. Център на заверата е Долнолозенският манастир "Св. Спас", а ръководител и главен инициатор е митрополит Симеон Самоковски, подкрепян от висши духовници, воглаве с Ипекския сръбски патриарх, под чиято диоцеза в това време е Самоковската митрополия. За самото въстание няма сведения, но има за репресиите - 1 релация, 2 летописни бележки и 2 фермана (с тях се нареждало да се спрат репресиите, за да може да се върне населението по домовете си). По предание св. Симеон е погребан при Бельова черква. Неотдавна при нея е открит гроб и останки от архиерейски одежди, които вероятно са на св. Симеон. Останал е и един автограф на св. Симеон на български език в Рилския манастир
Въстание във Видинско през 1773 г. [
Поради предприетите от турските власти репресивни мерки въстанието се свело до формиране на голяма чета, водена от Атанас и Стоян Бицини, която имала дързостта да атакува Видинската градска крепост (не замъка на крепостта "Баба Вида", а самата крепост), при което въстанниците били отблъснати и дали много жертви. Последвали нови репресии и много българи се изселили оттатък Дунава, въпреки безуспешните опити на турските власти да осуетят напускането на империята. Това въстание е свързано с поредната руско-турска война и по-точно с края на примирието от май 1772 - март 1773 г.

През 18 век бунтове и хайдушки брожения не били рядкост: бунтове в Старозагорско през 1751, Силистренско през 1759, Белослатинско през 1766,
 Русенско през 1787.
В Софийско (1758) хайдушка дружина влиза в сражение с турска военна част,
 през 1762 г. друга хайдушка дружина начело с кап. Пройо влиза в сражение с турска войска във Воденско.
 Имало и други хайдушки дружини - в Силистренско на Вичо, поп Марин и
Недялко (1770-1771) и пр.
Дельо е прочут български войвода, действал в Родопите в края на 18 и началото на 19 век. Най-разпространено е мнението, че е роден в Даръдере (днес Златоград).Най-известен е с дейността си против насилственото ислямизиране на родопските българи. В Златоградския край за него се пее прочутата песен "Излел е Дельо хайдутин

Вълчан войвода е действал първоначално в Странджа планина, а след събиране на голяма постоянна дружина от 70 души започва да действа на територията на цяла Източна България. Той е много известна личност в народните предания в Странджа, Сакар, Източна Стара планина. Неустрашим хайдутин, непреклонен в решенията си. Интересното е, че в неговата дружина е имало хайдути и от турски произход /Емин ага/, най-близък съратник му е бил поп Мартин.
Също така е записано, че той е пратил пратеници при руския цар, за да иска да се започне война с Турция, като е бил готов да плати цялото мурабе, заплатите на войниците, пенсиите на вдовиците и децата и боеприпасите на солдатите. За жалост руският цар (въпреки, че пратил делегация при него) не се наел да започне война.
 Пращал е много младежи да учат в чужбина, за да има учени хора след Освобождението (издържал ги е напълно). Умира в Браила, където отива да живее с най-близкия си другар и съратник поп Мартин
 
 Хайдут Велко Петров или Велко Петрович български хайдутин и сръбски революционер от Първото сръбско въстание.
Роден е през 1780 година в село Леновец, Зайчарско. Баща му Петър е бил заможен човек. Нa 15 години той става слуга на един турчин във Видин, но скоро избягва и се присъединява към една хайдушка чета. На 23 години Велко е хайдутин от четата на Станой Главаш. През 1804 година участва във въстание, подбудено от четата на Главаш. През 1806 година заедно с четата на братя Вуличевичи се бие за Белград. През следващата 1807, подстрекаван от сръбските власти, вдига въстание в Криви вир и Църна река.
Хайдут Велко се отличава с извънредна храброст, която го прави широко известен сред българи и сърби, но също така е доста своенравен и недисциплиниран, за което често е имал пререкания със сръбските власти. Хайдут Велко има планове да освободи Тимошко и да създаде българско княжество. За тази цел той отива при сръбския княз Карагеорги Петрович и го моли да вземе със себе си всички българи, които са доброволци в сръбската армия. Князът изпълнява искането на Велко.Обаче когато Велко става опасен за сръбската кауза, сръбският княз изпраща Степан Жинкович с мисия да го отстрани от борбата. Велко Петров е наклеветен.
През 1810 годинa e награден с руски орден за храброст. При боевете край Варварин е ранен в лявата ръка, която осакатява. През 1811 става войвода на Тимошко. Хайдут Велко умира на 9 август 1813година в битка с турците при Неготин.

Пенчо Рачков в края на XVIII век постъпва в четата на Янка Войвода от село Манастирище. След битка с турците, Янка е убита и войвода на дружината от 30 хайдути става Пенчо Рачков. Тази чета е разбита по-късно в местността "Любеново бранище" между селата Черни връх и Войници, Ломско.
Цеко Петков е роден в село Дългошевци (днес Замфир), разположено по поречието на река Лом. Семейството му произхожда от участника в Чипровското въстание Тодор Терзията - Комитата. Младият Цеко Петков е активен ятак на хайдушките войводи, действащи в Северозападна България - Саво войвода от Голинци, Точо войвода и Иван Кулин от Медковец. След като турци посягат на двете му сестри Вълкана и Гена Цеко Петков излиза хайдутин в четата на Иван Кулин. Скоро по съвет на Кулин Цеко се отделя като войвода на самостоятелна чета от 9 души. С четата си Цеко войвода извършва многобройни нападения над тероризиращи българите турци, като за по-големите акции Цеко Петков обединява силите си с четата на Иван Кулин.
През 1836 година Цеко Петков с четата си участва в Манчовата буна в Берковско. След потушаването на въстанието Цеко се връща в родното Ломско. През 1841 година минава Дунава и взима участие в Браилските бунтове в четата на Владислав Тадич, а след това и във Втория браилски бунт под ръководството на Георги Раковски. След провалянето на бунта Цеко и старият му четник Димитър Панов успяват да избягат в Русия.След завръщането си в Ломско Цеко Петков е избран за кнез в Момин брод и взима дейно участие в подготвянето на Въстанието в Северозападна България от 1850 година - избора на въстаническия комитет, сформирането на въстаническите чети и съставянето на оперативния план. Цеко Петков, заедно с 232 други кнезове подписва и молба за помощ до сръбския княз Александър Караджорджевич. След избухването на въстанието на 29 май 1850 година Цеко Петков застава начело на отряд от 150-200 въстаници, разположен около Момин брод и Дългошевци, който обаче е разбит от силни турски части настъпили откъм Лом. Остатъците от отряда, начело с Цеко войвода и Димитър Панов се присъединяват към отряда на Иван Кулин, който обаче отново е разбит при Белоградчик и при село Гърци (днес Градец).След неуспеха на въстанието през 1851 година Цеко Петков застава начело на няколко мирни демонстрации във Видин, при една от които е арестуван. Три години престоява в окови във Видинската крепост, като е подложен на измъчвания. Освободен е през 1853 година след застъпничество на руското пратеничество начело с княз Александър Меншиков и емигрира във Влашко. Включва се като доброволец в Кримската война и участва в отбраната на Севастопол.
При освещаване на Самарското знаме на 6/18 май 1877 г. старият войвода Цеко Петков благославя бъдещата светинята.

 
Димитракиева буна 1856 г.
Организатор на бил Димитър Петров (Димитраки Петрович) от Силистра, офицер от Кримската война, награден с Георгиевски кръст за храброст. Щабът на въстанието бил в Раковишкия манастир, Кулско. Във него участвали редица известни български поборници между които и Иван Кулин. Вместо да окаже предварително обещаната помощ сръбското правителство уведомило османските власти за заговора. На 18 май събралите се 400-500 въстаници (от селата Салаш, Ошане, Праужда, Раковица, Раяановци, Стакевци и др.) били нападнати и разбити. Димитраки Петрович с тридесетина четници обикаляли Западна Стара Планина. Действията на четата създали сериозни неприятности на османската власт в района.
Въстание на Капитан Дядо Никола 1856
Ръководителят Никола Филиповски,вероятно роден в Русе или Силистра, е участник в Браилските бунтове (1841-1843). Въстанието било планирано с голям замах, но след оттеглянето на руските войски отвъд Дунава осъществяването му било осуетено. На 28 юли 20-тина четници се събрали в Лясковския манастир, Търновско. Оттам четата поела към Балкана, като по пътя към нея се присъединили четници от Тревненските и Габровските села и махали  и тя нараснала на 140 души. Край Габрово въстаниците били пресрещнати от турска войска и разбити.
Ангел Стоянов Кариотов, известен като Ангел войвода, е български хайдутин, ръководил между 1832 и 1862 добре организирана чета в Пловдивско и Хасковско.
Вълко войвода е войвода на хайдушка чета от началото на 19 век, действала във Войнягово и Същинска Средна гора.
Вълко бил роден във Войнягово в последното десетилетие на 18 век и произхождал от рода Буздреви. В четата му влизали: войняговеца Митю Перчемлията; ръжевеца Хайдут Трифон от големия ръжевски род Гергьовци, на когото е кръстен Трифонов кладенец в село Ръжево; Христо от Овчелари (дн. с. Климент); Георги от Слатина и още седем други четници. Четата действувала до към средата на 40-те години на XIX век, когато Вълко бил убит след предателство и четата му се разпаднала.

Генчо войвода (Генчо Къньов Къргов) е хайдушки войвода, роден през 1789 г. в село Колупчии, днес село Гурково. Хайдут става по време на Кърджалийските размирици, а по-късно става войвода на малка хайдушка чета.
Участва в Руско-турската война (1828-1829). След края на войната отива да живее в Бесарабия. Умира в село Дермандере.
     Индже  войвода.Истинското му име е Стоян. Получава прякора си "Индже" (от турски "ince", "тънък") вероятно по времето когато е кърджалийски главатар на дружина в Стара планина, по време на феодалните междуособици в Османската империя от края на 18 век.
Според друга версия Стоян е родом от селата северно от Бакаджика. На седемгодишна възраст е бил отведен в школата за еничари в Истамбул, където получава прозвището си заради големите си способности на боец. Включен е във формирование за изтребване на разбойници. По пътя убива турския военен - ръководител и е избран за главатар.
По-късно се разделя с кърджалийството и повежда конна хайдушка дружина из Странджа, Сакар и Бакаджиците. Байрактар му е бил Кара Кольо Омарчалията. Индже се е отличавал с големи организаторски заложби и смелост. Според предание, се е опитал да организира бунт срещу турците в началото на 19 век. През 1806 г. заминава за Молдова, където служи в гвардията на молдовските князе. По това време е наричан капитан Индже и Стоян волентир. Взема участие във въстанието в Дунавските княжества от 1821 г., когато геройски загива в сражение с турците край град Скулени на река Прут.

Кара Никола, наричан още Кара Кольо Омарчалията, е български хайдутин. Той е роден в село Омарчево край Нова Загора.
Заради него някога турците са наричали селяните от с. Омарчево „Омарчево хайдутларъ.
Според едно странджанско предание, Кольо станал хайдутин много млад, едва седемнадесетгодишен. Баща му бил ятак (помагач) на хайдути и не било трудно на буйния младежж да намери другари и да им стане войвода.
Не е известно колко време Кольо е ходил сам с дружината си, но се знае, че по едно време се влял заедно с всичките си момчета в дружината на Вълчан войвода. Това не траело дълго. Вълчан бил много строг човек и не обичал да му противоречат в нищо. Веднъж, когато Кольо изразил своето несъгласие по някакъв въпрос те се скарали Кольо напуснал дружината заедно със свои другари и се  отправил към Сливенския балкан, където отскоро се подвизавал Индже войвода.
Преданията не казват дали Кара Кольо е познавал Индже отпреди или не. Те твърдят обаче, че след събирането си двамата войводи си допаднали до такава степен, че останали неразделни до края на своя живот. Кара Кольо станал най-близък приятел, помощник и съветник, дясна ръка на Индже, който бил избран за войвода на уголемената дружина.
Кара Кольо е един от най-възпетите български хайдути, заедно с Индже. Малко са песните, в които да се възпява Индже и да не се споменава байрактаря му, Кара Кольо, и обратно.
От страх ятаци на Кара Кольо ставали дори и богати турци. Султанското правителство било безсилно да се справи с него. Богаташите не смеели да предадат Кара Кольо.
Съществува хипотеза, че Кара Кольо загива в сражението край река Прут на 12 юли 1812 г.

  Георги Раковски (1821 – 1867; ист. име: Съби Стойков Попович) Идеолог, стратег и организатор на българското националноосвободително движение, публицист, писател, историограф и етнограф. Роден през април 1821 г. в Котел=
 Раковски участва най-активно в борбите за църковна и политическа свобода на българите. Като един от ръководителите на Браилския бунт (1842) той е осъден на смърт, но тъй като имал гръцки паспорт, присъдата трябвало да бъде изпълнена в Гърция. Със съдействието на гръцки дейци е освободен и изпратен във Франция. След 1847 е в столицата на империята; участва в борбите за независима българска църква. По време на политическото раздвижване на българите във връзка с Кримската война Раковски изгражда (1853) “Тайно общество” – политическа организация, която да подготви българския народ за въстание. През лятото на 1853 г. организацията вече разполагала с 3600 българи, организирани в отреди и готови за действие. Преследван от Портата, е принуден да поеме пътя на политически емигрант и повече не се завръща в родината си.
 През 1856 отива в Нови Сад (Австрия, дн. Сърбия) и развива публицистична дейност. По настояване на Високата порта е изгонен от Австрия и през Галац се озовава в Одеса (1858). Съставя своя първи План за освобождението на България (1858) – първата общонационална програма за освобождение на България. През 1860 е в Белград; издава в. “Дунавски лебед” (1860-1861) – първия печатен орган на българското революционно движение. Изработва нов “План за освобождението на България” (1861). Организира Първа българска легия (1861-1862). Пътува (1863) до Атина, Цетина, Букурещ с цел обединяване на балканските християни срещу Османската империя. От края на 1863 г. се установява в Букурещ. Стреми се да сплоти най-изтъкнатите дейци на революционното течение сред българската емиграция и в края на 1866 г. създава нов ръководен орган на българското революционно движение – Върховно българско тайно гражданско началство (1867). Обосновава тактиката и идеологията на четническото движение в “Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето”. За по-добра организация на революционните сили съставя “Закон за българското народно въстание, по който ще се управлява българската народна войска”
Стефан Караджа (1840, Ичме, Ямболско – 1868, Русе; истинско име Стефан Тодоров Димов) Революционер, войвода. Участник в Първа българска легия в Белград (1862). През 1864-1866 обикаля с малка чета из Стара планина. През 1867 участва в организирането на чети в Румъния за България и в създаването в Белград на Втора българска легия. Заедно с Хаджи Димитър организира и предвожда чета, която на 6 юли 1868 преминава Дунав при с. Вардим, Търновско, и се отправя към Стара планина. Открита и нападната от потеря и редовна тур. войска. Тежко ранен в боя в м. Канлъдере (при с. Вишовград, Търновско). Заловен и обесен полумъртъв в Русе.
Хаджи Димитър (10 май 1840, Сливен – 18 юли 1868; истинско име Димитър Николов Асенов) Участник в националноосвободителното движение, войвода. Загива в сражението на 18 юли на връх Бузлуджа

  Петко Киряков Калоянов (Петко Каракирков), по-известен като Капитан Петко войвода, е български хайдутин и революционер, посветил живота си на освобождението на българските тракийски земи и обединението им с България, борил се за свободата на подтиснатите в България и Гърция
Петко войвода е роден в българското село Доган Хисар (днес Есими), разположено в Беломорска Тракия на 15 километра от Дедеагач, което след След Първата световна война, по силата на Ньойския договор, остава в Гърция. През пролетта на 1861 година организира малка хайдушка чета с която действа в родния си край. Участва в Критското въстание (1866–69). В началото на 1866 година Петко войвода посещава Италия, среща се с Джузепе Гарибалди и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата "гарибалдийска дружина" в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание. През 1869 година организира отряд, който се включва в Руско-турската освободителна война (1877–78). Към дружината на капитан Петко, която се сражава за освобождаването на Родопите, се присъединява и четата на Крайчо войвода. Петко войвода е основател през 1896 година на тракийската организация.

Румена войвода (1829 г.-между 1862 г. и 1895 г.) е българска хайдутка.
Родена в Гюешево.

  Филип Тотю,чието истинско рождено име е Тодор Тодоров Топалов,е роден в колиби Гърците, днес част от село Вонеща вода, Великотърновско. След 1850 г. е хайдутин в четите на Бойчо войвода, П. Чернев, Ст. Люцканов Попов, Жельо войвода; води дружина из Стара планина.Приема четническата тактика, разработена и провеждана от Георги Раковски, и в съответствие с плана си на 15 май 1867 г. начело на чета от около 40 души преминава р. Дунав при Свищов.След разбиването и? с още 4 души стига до Стара планина, присъединява се към четата на Панайот Хитов и с нея се оттегля в Сърбия. Установява се в Одеса, където получава пенсия от руското правителство.През 1875 г. е определен от Българския революционен комитет (БРК) да премине с чета в България, което не се осъществява. Предвожда доброволческа чета в Сръбско-турската война (1876); участва и в Руско-турската освободителна война.
Панайот Иванов Хитов е български хайдутин, националреволюционер и четнически войвода.
Роден е през 1830 година в град Сливен. През 1858 г. е хайдутин в четата на Георги Трънкин. Две години по-късно след смъртта на Георги Трънкин, Хитов е избран за войвода на четата му. Неговата дружина е сред най-активните в Югоизточна България. При него са хайдутствали Хаджи Димитър, Стоян Папазов, Дядо Желю. В периода 1864-1865 г. под въздействието на революционните идеи хайдушкият войвода Хитов започва да осмисля действията си като част от общонационалното освободително движение. Той поддържа писмовна връзка с Георги Раковски. През 1864 година събира четници сред българите в Крагуевац и Белград и се прехвърля в Берковско и Пиротско. Според плана на Раковски, изложен в "Привременен закон за народните и горски чети от 1867-лето", Хитов е определен за главен български войвода.След смъртта на Раковски на 28 април 1867 г. Хитов преминава на българска земя с чета от около 30 души при Тутракан. Знаменосец на четата е Васил Левски. С четата си Хитов се отправя към Балкана и прекарва известно време в района на Котел и Сливен. Четата му няма за цел да вдига въстание,а да осъществи революционен марш,за да агитира българското население.
През август 1867 г. заедно със своята чета и с четата на Филип Тотю, Хитов се отправа към Сърбия по билото на Стара планина. След оттеглянето си в Сърбия Хитов живее в Белград като пенсионер на сръбското правителство. Той става привърженик на идеята,че българското освободително движение трябва да се съюзи със сръбските действия срещу турците. В периода 1869 - 1871 г. Хитов излага своите възгледи пред Васил Левски,с който води кореспонденция и без да се вслушва в съветите на апостола през лятото на 1871 г. Хитов подписва договор с черногорския войвода Матанович за едновременно въстание в България, Босна, Херцеговина и Албания. През април 1872 г. Хитов става член на БРЦК в Букурещ.След смъртта на Левски Хитов играе важна роля в комитета, макар и да продължава да живее в Белград. През август 1875 г. председателства събранието на БРЦК, взело решение за обявяването на Старозагорското въстание. Според плана Хитов е трябвало да предвожда чета, но това не се осъществява поради внушение на сръбското правителство. Поради същите причини не повежда и чета по време на Априлското въстание.
От април 1872 г. е член на БРЦК. Привърженик е на идеята за съгласуване на българското революционно движение със сръбските действия против Турция. Войвода на доброволческа чета в Сръбско-турската война от 1876 г. и в Руско-турската война от 1877 – 1878 г. След Освобождението Хитов живее в Русе. Взема участие в политическия живот. През 1885 г. е начело на Съединението в Сливен. Заради борбата му срещу режима на Стефан Стамболов е хвърлен в затвора.

Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, Ильо Малешевски или Дядо Ильо, е български хайдутин и революционер, войвода, национален герой и в Република Македония.
Панайот Хитов пише, че Ильо войвода станал хайдутин, за да отмъсти за брата си, убит от турците. Скоро около него се събрали около 200 души. От тях Ильо избрал 15 и ги повел в Доспат планина. Шест години ходил в тая планина. През 1830-1848 е пандурин (пазач) в Рилския манастир. Многократно е разбивал турски разбойнически чети, нападащи манастира. От 1850 г. Ильо войвода води чета в Малешевската планина, Пирин и Рила. През 1861 г. заминава за Сърбия.  С голяма част от дружината си постъпва в Първата българска легия в Белград през 1862 г. По време на Сръбско-турската война през 1876 г. води голям български доброволчески отряд. По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. води отряд в Ловешко в турския тил. С четата си се включва в действията на Западния отряд на генерал Йосиф Гурко при превземането на София, Радомир и Кюстендил. Ильо войвода участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г. Въпреки напредналата си възраст, участва и в Сръбско-българската война през 1885 г., начело на голяма доброволческа чета, която се сражава при Брезник, Сливница и с.Извор. Престарелият Ильо войвода дава ценни съвети при изграждането на четническия институт на ВМОРО. Необикновената храброст на Ильо войвода и подвизите му са възпети в множество народни песни и още приживе му създават легендарна слава.

  Васил Иванов Кунчев, известен като Васил Левски и Апостола на свободата, е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК), български национален гeрой.
Левски е най-малко известен с истинското си име („Васил Кунчев“) и с духовното си име (дякон Игнатий). Други прозвища са Главния книжар, Тропчо, Драгойчо или арменското Ованес. Има и няколко турски псевдонима, като Аслан Дервишоолу Кърджалъ.
Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово .Учи във взаимно училище в Карлово.
От 1855 г. е послушник при вуйчо си Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“ под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон.
По-късно (1861 г.), под влияние на Георги Сава Раковски, Левски захвърля расото и се посвещава изцяло на революционното дело. Той владее отлично няколко езика: турски, гръцки и арменски, които се оказват полезни в революционната му дейност.На 3 март 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турците за белградската крепост Васил получава името Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). На този етап изпитва силно влияние на Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си и Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание.През 1864–1866 г. Левски е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това ( 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. По-близо до границата, той се надява да се свърже с Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. се среща с Раковски.
През 1867 г. по предложение на Раковски е определен за знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на похода в Балкана през 1867 г. После заедно с четата преминава в Сърбия и постъпва във Втората българска легия на Раковски (1867–1868). След разтурянето и? той заболява и остава 2 месеца в с. Зайчар. През това време преосмисля изминатия път. Съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до П. Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството, "в което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си". В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Х. Димитър и Ст. Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. През август 1868, Левски отива в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на "Българското общество". Към това време се отнася запознаването му с Хр. Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ.

Левски заминава за Цариград с параход на 11 декември 1868 г., за да предприеме оттам първата си обиколка из българските земи. Тя е с осведомителна цел. При извършването и, Левски се запознава с условията и възможностите за революционна дейност в българските земи. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря  за да  спечели народа за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, Левски приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Румъния. След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. Апостолът започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол. По време на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната революционна организация (ВРО). Първият комитет е основан в Плевен. После продължава изграждането на местни (частни) революционни комитети и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка на Левски го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Той съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.
След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. Левски се включва активно в живота на младата българска емиграция. В края на 1869 г. заедно с Любен Каравелов участва в създаването на БРЦК. Той се стреми да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. Разочарован от емиграцията, през май 1870 г. Левски се завръща в България и се заема с доизграждането на комитетска мрежа. До края на 1871 г. успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна ВРО. За столица на ВРО е обявен Ловеч, а комитетът в този град е обявен за БРЦК. В запазената документация и в печата на организацията той е наричан още Привременно правителство на България. Създаването на ЦК в България изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това Левски осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкия комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Левски разглежда ЦК в България като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни комитети в революционната организация обединяват в себе си представители на всички социални групи в българското общество. Левски единствен от "четеримата големи" на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Той предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор.
 
Към края на 1871 г. изградената ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща двама помощници на Левски през втората половина на 1871 г. - Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети.
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). При залавянето му Левски притежава редовно тескере за пътуване, дадено му от Малък Добри Койнов от ловешката махала Дръстене, но го гълта, за да го скрие от турците.
Предполага се, че причината за неговото залавяне е предателство от съмишленик - Поп Кръстю (съучредителя на комитета в Ловеч). В последствие Апостолът е отведен в София, където е предаден на съда. Левски не разкрива нищо за комитетската мрежа.
Съдът осъжда Левски на смърт чрез обесване. На 19 февруари[1] (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София.

 
 

  Априлското въстание избухва на 20 април1876 г. по стар стил (2 май по нов стил). Това въстание е своеобразен връх на българското национално-освободително движение.
Според изработения от Гюргевския революционен комитет план българските земи са разделени на четири революционни окръга:
Търновски — със седалище Горна Оряховица, главен апостол е Стефан Стамболов, а помощници са му Христо Караминков (Бунито) и Георги Измирлиев;
Сливенски — главен апостол е Иларион Драгостинов, а помощници — Стоил войвода, Георги Икономов и Георги Обретенов;
Врачански — главен апостол е Стоян Заимов, помощници — Никола Обретенов, Георги Апостолов и Никола Славков;
Пловдивски — главен апостол е Панайот Волов с помощник Георги Бенковски; по-късно като апостоли са привлечени Георги Икономов и Захари Стоянов или пет революционни окръга :
  Търновски, с апостоли Стефан Стамболов, Георги Измирлиев, Христо Караминков, Христо Иванов Големия и др.;
Сливенски с апостоли Иларион Драгостинов, Георги Икономов, Георги Обретенов и Стоил Войвода;
Пловдивски с апостоли Панайот Волов, Георги Бенковски, Захари Стоянов, Тодор Каблешков и др.;
Софийски с апостоли Никола Обретенов и Никола Славков;
Врачански с апостоли Стоян Заимов и Георги Апостолов. ]
Въстанието избухва след едва 1 - 2 месеца подготовка. По-сериозна и по бърза подготовка имало само в IV и I окръзи. Единствено в IV окръг под ръководсвото на Георги Бенковски била създадена постоянно действаща въстаническа милиция контролираща подготовката за въстание. Трескавата подготовка направела впечатление на местните турци и те предупредили  османските власти. Информацията била потвърдена и от Ненко Терзийски – участник в Оборище..

   От Пазарджик в Копривщица и Панагюрище били изпратени жандармерийски отделения, които да арестуват подстрекателите на "мирната рая". При опит да бъде заловен Тодор Каблешков копривщенските дейци нападнали и прогонили с оръжие полицията. Мюдюринът бил убит, а в градчето била установена революционна власт. Под звъна на черковните камбани и гърмежа на пушките Каблешков изпратил в Панагюрище знаменитото "Кърваво писмо". Още следобеда на същия ден (20 април 1876 г.), съобразно с решението от Оборище за избягване на провал, Георги Бенковски преждевременно обявил началото на българското въстание. Това избързване с десетина дни изненадало комитетите и повлияло негативно на цялата революционна акция. То обаче било наложено от самите обстоятелства. Предателството заплашвало с провал грижливо изградената организация, както и психологическата подготовка на народа за отчаяни и решителни действия. Избухването на въстанието в IV окръг довело до масови арести на комитетски дейци в другите окръзи, светкавично мобилизиране на нередовни турски части (башибозук) и дислокация на военни подразделения във всички по-големи български градове.
Провеждането на въстанието е осуетено от започналите масови арести и репресии. На 26 април са арестувани и по-късно обесени Георги Измирлиев и Иван Панов. Стефан Стамболов решава да вдигне въстание без да го оглави. На 29 април в селата западно от Търново сформират голяма чета (200 души) - четата на поп Харитон с помощници Бачо Киро и Христо Караминков - Бунито. Четата се отправя през нощта към Габрово и на 29 април достига Дряновския манастир. Манастира е обкръжен от близо 10000 души редовна войска и башибузуци под командването на Фазлъ паша. Битките продължават 9 дена. На 7 май през нощта въстаниците правят опит за пробив при който загиват по-голямата част от тях. Защитата на Дряновския манастир е един от военните върхове на въстанието.
От Габрово и околните села е сформирана чета от около 400 души с войвода Цанко Дюстабанов. Четата се придвижва на запад и се включва в бойните действия в помощ на въстаналите села между Габрово и Троян. На 9 май четата е разгромена и оцелелите четници отстъпват в Балкана. На 11 май четата е окончателно разгромена след тежък ръкопашен бой под връх Марагидик. Цанко Дюстабанов е заловен и по-късно обесен в Търново.

   Трявна и околните села на 5 май се образуват чета от 80 души с войвода Христо Патрев. След няколко сражения на 8 май води битка с редовна войска и е разбита.
Селата между Троян и Габрово въстават масово и образуват свободна въстанническа територия. В продължение на близо две седмици въстанниците яростно отбраняват планинските боази водещи към селата а след това и селата Батошево, Кръвеник, Ново село и събраните в тях жители на околните въстанали села и махали и са разбити след тежки сражения. В борбата им се притичва на помощ Габровската чета и една малка чета от Троян начело с Иван Книговезеца.
Четата на Таньо войвода
На 16 май от Румъния преминава чета от 20 души начело с войводата Таньо Стоянов Куртев.
Тя слиза между селата Дунавец и Пожарево източно от Тутракан. С бърз преход през селата Завет, Побит камък, Липник, Торлак, Попово и достига до село Хайдар (Кардам). Тук четата се сблъсква с турски войски и башибозук и води първото си сражение. На 25 май водят бой близо до село Априлово.
През нощта при проливен дъжд пробива обкръжението и се измъква на височината Куштепе, където е застигната от потеря и разбита.                                                                                                 
В Сливенския революционен окръг подготовката за въстание е слаба и е възприета четническа тактика.
На 3 май е сформирана чета комитетски дейци от Ямбол и Сливен начело със Стоил войвода. Начело на четата стоял военен съвет в състав Иларион Драгостинов, Георги Обретенов и Георги Дражев. Знаменосец на четата е Стефан Серткостов. На 7 май четата се насочва към селата Нейково и Жеравна които въстават и много селяни се присъединяват към четата (около 120 души). Завалява дъжд, който през нощта преминава в сняг, което подпомага потерите тръгнали след четата. На 9 май се води бой с потеря и редовна войска близо до Раково. На 10 май Стоил войвода с 11 души четници води тежък бой с обкръжилите го потери. Вечерта се измъква от обкръжението и се насочва към село Кечидере, а от там към прохода Вратник. На 12 май в областта Сатмачешма четата е обкръжена и всички са избити.
На 8 май в гората в Ягач до Чирпан е образувана малка чета от комитетски дейци под командването на Георги Тумбев, която се насочва към Средногорието но почти веднага е разбита след сражение с турците.

Въстанието не избухва във Врачанско поради големия брой турски войски съсредоточени в региона в очакване на война със Сърбия и малодушието на местните комитетски дейци. При започване на сръбско-турската война през юни във Видинско избухва въстание (селата Флорентин, Ново Село, Гъмзово и др.). Въстанниците масово участват в четите на Михаил Никифоров, Станко Ангелов, Михаил Тепавски, Гено Михов и др. и дават много жертви, особено при боевете около Ново Село. Жителите на 18 села напускат родните си места и бягат в Сърбия и Румъния. На 12 юли 1876 част от четниците на Филип Тотю се отделят в нова чета и под командването на войводата Сидер Грънчаров навлизат в България по билото на Стара Планина с цел да се присъединят към предполагаемото въстание. След многобройни сражения и последните групи четници окончателно са разбити в Троянския балкан.

  Четата на Христо Ботев
Христо Ботев подготвя чета във Влашко, чиято цел е да подпомогне въстанието във Врачанския революционен окръг. Числеността и наброява 200 души. За военен ръководител е определен Никола Войновски който е имал чин подпоручик от руската армия. Знаменосец - Никола Симов - Коруто.
На 29 май 1876 г. четниците превземат командването на парахода "Радецки" и се десантират на българския бряг близо до Козлодуй. С бърз преход се отправят към Враца, като до вечерта достигат до с. Бутан. Въпреки умората четата продължава марша и през нощта и до сутринта достига до моста около с. Оходен. След кратка почивка продължават към с. Баница, но там са пресрещнати от башибозук и черкези. Поради това четата се оттегля към височината Милин камък. Завързва се сражение в което към 14ч. се присъединяват и пристигналите от Враца две роти и две оръдия редовни войски.
През нощта четата пробива обръча и до сутринта на 1 юни достига Веслец. Тук четата си почива, а изпратените до Враца разузнавачи донасят, че въстанието там не се е състояло. Ръководството решава да се оттегли към Балкана. Следващата цел на четата е Косталевския мост, където според плана е трябвало да се съберат въстанниците от Долна и Горна Кремена и съседните села.
Призори четата достига района на връх Таушаница. Тук ги нападат два табора пехота, артилерийски взвод с две оръдия, башибозук и черкези. Съотношението на силите е около 10:1 в полза на турците. Ето защо четата се отправя към връх Вола и заема отбрана по височините Камарата, Купен и Околчица. През целия ден неколкократно са отбити атаките на противника. Вечерта боят затихнал и Христо Ботев заедно с щаба се събират около една скала за да решат действията на четата за следващия ден. В това време с единичен изстрел е убит войводата.
Войновски е избран за негов заместник. Под негово ръководство четата води бой в района на село Лютиброд. Преследвана от потери четата на Войновски се добира чак до Троянския балкан. На 13 юни и в района на с. Шипково е разбита окончателно.

След обявяването на въстанието властта в Панагюрище била поверена на Военен съвет, още известен като Привременно правителство начело с Павел Бобеков. Окръгът бил разделен на два района, като Волов и Икономов заминали за източния (Копривщица, Клисура, Карлово). Със своята конна "хвърковата чета" Бенковски ръководел западния, вдигайки на оръжие будните български села Мечка(сега Оборище), Поибрене, Баня и др. На 22 април в Панагюрище тържествено била обявена свободата и било осветено знамето на Райна Княгиня. Друга чета, командвана от Орчо Войвода, действала против башибозуците в Стрелча и околността и?. До този момент движението се развивало възходящо, обаче от първите му дни още срещу въстаниците се изправил многоброен и добре въоръжен противник.
Към въстаналите райони скоро били насочени и редовни части, командвани от висши офицери и генерали, както и мобилизирани "редифи" (запасняци) от Одрин, Цариград, Ниш и др. Срещу 8-10 000 зле въоръжени, разпокъсани и неопитни въстанически сили били хвърлени над 80 000 башибозуци и 10 000 редовна армия, снабдена с артилерия. Силите били наистина неравни. Още на 26 април под напора на 2000 души под ръководството на Тосун бей паднала Клисура, а Карловско въобще не успяло да въстане. Лагерът на Еледжик, въпреки отчаяната съпротива, бил разгромен на 1 май от редовна турска войска и башибузуци командвани от Хасан паша, а стеклите се в него българи, вкл. жени и деца, били зверски избити. На 30 април Хафъз паша превзел и опожарил самото Панагюрище, а Копривщица се спасила от разорение с цената на голям откуп. На 2 май е превзета Перущица от два табора войска с артилерия под командването на Решид паша, на 4 май Ахмед ага Барутанлията с около 10 000 души превзема Батак и избива местните жители потърсили убежище в църквата. Брацигово пада на 7 май след пристигането на редовна войска командвана от Хасан паша след близо триседмична тежка обсада. Защитата на Брацигово е най-добре организирана от всички въстанически пунктове, брациговчани разполагали с повече от 18 черешови топчета и на няколко пъти предприемали смели атаки срещу заобикалящите ги османски сили.
Отделни въоръжени групи от Средногорието успели да се оттеглят към Балкана, а стотици жени, деца и старци потърсили спасение в околните гори. В най-критичните дни въстаниците били затруднени и от неочакваните дъжд и сняг.
Въстанието обхваща почти цялата Западна Горнотракийска низина и Северозападните Родопи, където се създават, макар и за кратко, свободни въстанически територии. В районите на Троянския и Тетевенския Балкан се изтеглят почти всички чети от Средногорието и I окръг и тази част на Балкана става свидетел на разгрома им и избиването на бунтовниците.
Въстанието обхваща и Югозападна България главно по поречието на река Струма и река Брегалница. Сформира се чета от над 60 души, предвождана от поп Стоян Разловски и Димитър Попгеоргиев, която действа в Малешевско. В някои селища като Смиленци, Владимирово, Лаки и др. се създават малки въоръжени отряди. Изпратените многобройни башибозушки орди сломяват съпротивата на населението към средата на май, но четата на Димитър Попгеоргиев продължава да действа в района до 1878 година.

Подготовката на въстанието е осуетена от османските власти. Заловени са редица комитетски дейци като Никола Славков, а Георги Икономов е поставен под наблюдение. Нанесен е изпреварващ удар в Горна Оряховица. Прави се опит за изпреварващ удар в Копривщица и Панагюрище. Започва прехвърляне на войски от Шумен в Търново, от Одрин в Пловдив и Пазарджик и др.
През 1876 г. на териториите на днешна България има 30 турски гарнизона. Турция се готви за война със Сърбия и за целта мобилизира част от редифа. Части от низама и редифа пътуват към Сърбия и се намират фактически в района на въстанието, или много близо до него.
Наличието на войски в много градове оказва силно влияние върху подготовката и развоя на въстанието. Именно турските гарнизони налагат преместването на центровете на I революционен окръг от Търново в Г. Оряховица и на IV революционен окръг от Пловдив в Панагюрище. Наличието на големи гарнизони в Шумен, Русе, Разград, Варна, Сливен, Видин, Пловдив и Пазарджик,не позволяват там въстанието да избухне. Избухването на Априлското въстание предизвиква такъв ужас в турското военно командване, че то вдига армията, запасните и башибозука на свещена война.
Още в първия ден на въстанието (20 април) Високата порта и турското военно министерство дават заповед за мобилизация на запаса. За потушаване на въстанието е създаден щаб в състав: Митхад паша, военния министър, Хюсеин Авни паша и главнокомандващия Абдул Керим паша. ,,Душа” на екипа е Мидхат паша – дотогавашен русенски валия, хитър, ловък и заклет враг на българите, председател на комитета ,,Сюлерге” (метла), основан за изтребване на християните. Негови са думите, че ,,Русия може да дойде да освободи българите, но дотогава няма да остави нито един жив българин.” Военните операции се водят от висшите военачалници като Акир паша – валия на Русе, командира на II корпус Фазлъ паша, началника на Цариградския гарнизон Адил паша, коменданта на Одрин Хафъз паша, на София Хасан паша и др.
Още на 21 април започва прехвърляне с влак на 1 табор (800 души) от Одрин и 2 табора (1600 души) от Цариград за Пазарджик. На 22 тръгват още 4 табора. Всички те са от низама. На 23 април от София за Златица потегля полкът на полковник Хасан бей. На 24-ти от Чирпан в Пазарджик пристига конен полк, който заварва местните редифи вече въоръжени. На 27 април в района на въстанието пристига артилерия от Одрин. Числото само на действащата армия в района на Пловдив и Пазарджик е 18 000 души плюс хиляди редифи и башибозук. Отделно срещу Дряновския Манастир и в Габровско действа 10 – хилядната армия на Фазлъ паша Издава се заповед за привличане на войска от Трапезунд и Кайро. Първа е атакувана Клисура от войски на Софийския гарнизон и редифи мобилизирани в Казанлък под командването на Хасан бей. След това те нападат Копривщица. Перущица успява да отблъсне черкезите и читаците – около 4000 души срещу 600 въстаници. На 27 април срещу градчето са изпратени 2 табора (1600 души) войска и 2 оръдия. Въстаниците удържат атаката до 31 май.
Срещу въстаниците в Средногорието е съсредоточен 10 000 редовна армия с артилерия и около 3000 башибозук и черкези. Панагюрище е атакувано по всички правила на военното изкуство, защото Хафъз паша очаква сериозна съпротива от ,,Сърби” и ,,Московци”. След погрома пашата заповядва да се избива населението и да се взема всичко ценно. Къщите са ограбени и запалени. Жените са изнасилвани. Лагерът на Еледжик е атакуван от софийската дивизия начело с Хасан паша в две колони. Защитниците и цивилното население там са избити. Само за Батак не са открити документи за пряко участие на действащи войски. На 4 май в Брацигово от Еледжик пристига Хасан паша. На 5 май идва и Рашид паша от Пловдив. Едва на 7 май след силен артилерийски обстрел Брацигово пада. За потушаването на въстанието в Новосело и Кръвеник са привлечени войски от Плевен, Никопол и Русе. За мотивация на войниците са дадени пари. В Сливенски окръг четата на Стоил войвода е атакувана от 6 роти низам и 500 души редиф. Турски войски разоряват и с. Бояджик, Ямболско.
Ботевата чета е шпионирана още на територията на Румъния. Дори има описание на войводата. Военните части са в готовност. При слизането в Козлодуй на 17 Май, чрез телеграма е заповядано да се отправят части от Видин и Русе. Подхождат войски от Берковица и Ниш. През Русе с кораб са прехвърлени и войски от Шумен. На 25 Май в Лом пристига и Фазлъ паша. Общата численост е към 2 дивизии срещу 200 четници. Времето ни ограничава да дадем още примери, но анализът на сведенията и документите са красноречиви. Въстанието предизвиква паника сред управниците на Турция. Те мобилизират огромна част от наличните войски, привличат части от Мала Азия и Африка.
От 95 масово въстанали села и градчета, във въстанието участват едва около 10000 мъже въоръжени с огнестрелно оръжие. Прибързаното обяваване на въстанието, подготвеността на османските власти за евентуален бунт след Старозагорското въстание и Босненско-Херцеговинското въстание, крайно недостатъчното снабдяване с оръжия и не на последно място неопитността, самодеяността и самолюбието на някои от апостолите обясняват бързият му и кървав край. За отбелязване е че Априлското въстание е изцяло българско дело, неговата подготовка и избухване не са подкрепени от нито една външна сила
Последици]
Жестокото потушаване на въстанието и отзвука на зверствата в Европа са повод за провеждане на Цариградската конференция. Решенията на Цариградската конференция са първото международно признание на правото на българите да имат своя държава в етническите си граници ,очертани вече от борбата за църковна независимост, санкционирано от всички Велики сили. Така Априлското въстание, макар и военен провал, непосредствено води до най-големия политически успех на българската нация дотогава. Отказът за осъществяване на решенията на Цариградската конференция от страна на османското правителство води обявяването на Руско-турската война

 
След потурчването на Чепино в 1657 г., Батак е обграден от мохамедански села, известно време градът представлява „остров“ на християнската вяра. Интересни са данните, че в баташката църква „Света Неделя“, християнската религия е била проповядвана на черковнославянски език, за разлика от останалите градове, където гръцкият е бил задължителен. Турските власти не искали да позволяват подобни привилегии на българите, след освобождението на Сърбия и Гърция, но поради откъсването на Батак от останалите градове (градът се намира високо в Родопите) турските власти не научават за „нарушението“. Поради тези религиозни проблеми, хайдутското движение в Родопите се води от Батак.
През 1875 г. избухва въстание в Херцеговина, което е поддържано и от Сърбия и Черна гора, които пък тайно се готвят за война с Османската империя, не след дълго въстанието в Херцеговина се пренася и в Босна. Австро-унгарският министър на външните работи, граф Андраши, от страна на Австро-Унгария, Германия и Русия, подава до Високата порта нота, искания за реформи за въстаналите области. Българите решават, че моментът на трусове в империята е изгоден и започват да се готвят за въстание, не след дълго до Петър Горанов достига тайния „Устав на Българския централен революционен комитет“. Турските власти отново заподозират Батак и пращат полицейския комисар Читак Ахмед и заптиета да претърсят къщата на Горанов, хората в селото измъкват заподозрения с хитрост, като използват че той е от Кавлаковия род и вместо неговата къща, посочили къщата на Горьо Кавлаков, където не било открито нищо.
Баташкото въстание
Ролята на Батак в Априлското въстание е била да заеме складовете в околните селища и да осигури провизии, на въстанниците в околните територии, да блокира важните пътища и така да пречи на турските войници да получават пратки с провизии. Батак е трябвало да се справи с околните помашки села (Чепино, Корово...) ако се опитат да попречат на въстанието. При разбиване на четите в околните земи, останките от тях е трябвало да се съберат в Батак.
Единственият проблем бил, че през цялото време на въстанието Батак е трябвало да се пази сам от турската армия, риска е поет.

След началото на Априлското въстание, на 30 април 1876 г. част от въоръжените, боеспособни мъже от населението на село Батак въстават срещу турската власт, водени от войвода Петър Горанов. Както е застъпено в плана бунтовниците отстраняват част от турските власти и  срещу тях е изпратена 8000-хилядна армия от башибозуци, предвождани от Ахмет ага Барутанлията.
Първенците на селото и чорбаджиите решават да спасят живота на хората в града и за това извикват Барутанлията, да му предадат оръжието си, както той предложил с клетва - че ще си отиде веднага щом получи боеприпасите на въстанниците.
На 1 май 1876 г. врагът бил извикан от чорбаджиите на селото, за да предадат оръжието си.Барутанлията, поискал по-видните хора от селото да отидат при него в лагерът на башибозука, за предадат всичкото оръжие на батачени и за да успокои населението. В лагерът били изпратени кмета на Батак - Трендафил Тошев Керелов, заедно с Вранко Димитров Паунов, Георги Серафин, Петър Трандафилов, Петър Кахведжийски и Георги Вълюв. Разбрали се, че ако предадат оръжието на селото башибозукът ще го напусне, като всички видни хора, които отишли за мир били взети заложници - оръжието или животът им. Боеприпасите били натоварени на коне и пренесени до лагера. След което обаче всички заложници били набучени на колове и изпечени живи или обезглавени.
По време на "предаването" на оръжието, някои от хората в селото успели да избягат, след тях селището било обкръжено за да не може никой да го напусне. Башибозуците се разпределили по къщите и започнали да ги ограбват. Много от по-крайните домове в селото били изгорени. Хората започнали да се крият в сградите с по-здрава конструкция, които щели да издържат на пожар, като църквата и училището, и някои от къщите на чорбаджиите.
На 2 май скритите в Богдановата къща се предали, като повярвали , че ако предадат оръжията си ще получат милост. Повече от 200 мъже, жени, деца и старци били изведени от къщата, претърсени за ценни вещи, съблечени за да не измърсят дрехите с кръвта си. Мъжете били заклани веднага.а жените и децата били изнасилени и накрая избити.
Жени, момичета и деца били изнасилвани и после избивани в къщите и по улиците, докато мъжете били закарани на дръвниците и били обезглавени. Много малко успели да се скрият или избягат.
На бременни жени били разпаряни коремите и техните неродени деца са били забивани на байонетите на башибозуците.  Къщи, в които били залостени се запалвали хората в тях или изгаряли или били посичани ако излезели
Училището се оказва последно убежище на около 200 души, които били посечени после изгорени
Църквата „Света Неделя“ била последната крепост хората в които имало оръжие..
Почти едновременно с разрушаването на училището, башибозиците започнали да издълбават дупки в оградата на църковният двор и да стрелят На сутринта на 3 май, башибозукът успял да проникне в двора на църквата и да избие хората в него, но входната вратата на храма не поддала, тъй като била „задръстена“ от хората които се намирали в църквата.
Защитата на църквата продължила три дена, престрелките в селото не преставали, за да принудят батачани да се предадат, врагът пускал пълни с пчели кошери и запалена слама с газ в църквата, много от хората в загинали заради недостиг на кислород.
На третия ден, все още оцелелите решили да излязат навън, след като разбрали, че вътре са обречени. Когато отворили портите на църквата Ахмед ага Барутанлията чакал отвън с башибозуците си. Започнало безпощадно клане.
   След действията си, турците опожаряват църквата за да маскират злодеянията, но каменната и конструкция я спасява, единствено иконите и дървените мебели изгарят. Когато се разбира, че руски комисии ще пристигнат, за да огледат мястото, турските власти се опитват да заличат всички следи от клането. Опитите да се погребат хилядите трупове са безуспешни, заради ужасната смрад, която се носела (телата стояли повече 3 месеца навън). Стените на църквата са боядисани, за да не си личи попилата кръв, която по-късно избива отново.
 После Ахмед ага целял да насели отново Батак с потурчените от него българи, но те се оказали недостатъчно

 Руско-турската война (1877-1878) е война между Русия и Османската империя, десета в поредицата от Руско-турски войни. На страната на Русия във войната участват и части от Финландия  и Румъния, както и български доброволци (Българско опълчение) и местни грузински, арменски и осетински милиции. Към края на военните действия се включват и войски от Сърбия.
Войната е наречена от българския народ Освободителна война, тъй като довежда до освобождаването му от Турско робство  и създаването на Третата българска държава. Подобно е отношението към нея и в Румъния, Сърбия и Черна гора, които получават пълна независимост след нейния край.
Навечерието на войната
През лятото на 1875 в Босна и Херцеговина започва антитурско  въстание, предизвикано от тежките данъци, наложени от финансово съсипаната администрация.  А малко по-късно започва и Априлското въстание в България. Напрежението в Босна и подкрепата на Русия подтиква Сърбия и Черна гора да обявят война на Османската империя за отхвърляне на зависимоста.
 През август Турската армия  нанася поражение на сръбските сили.В това време Европа научава за  бруталното потушаване на Априлското въстание предизвиква широк отзвук в целия свят. В резултат на това през декември е свикана Цариградската конференция. Макар че Османската империя не е представена, на нея Великите сили обсъждат границите на една или повече автономни български провинции в рамките на Империята. Конференцията е прекъсната от османският външен министър, който уведомява делегатите, че Османската империя е приела нова конституция, гарантираща права и свободи на всички етнически малцинства и българите ще се ползват със същите права, като всички османски граждани. Въпреки това Русия остава враждебна към Османската империя, обявявайки, че конституцията е само частично решение. Чрез дипломатически преговори, през януари 1877 руснаците осигуряват ненамесата на Австро-Унгария в бъдещи военни действия в замяна на австро-унгарска окупация на Босна и Херцеговина след войната. Останалите Сили са блокирани от силната обществена подкрепа в цяла Европа за независимостта на България, от съмненията си в способностите на руската армия, както и от вътрешни проблеми. През април е постигнато споразумение с Румъния за пропускане на руските войски през нейна територия. В него се включва и присъединяване към Русия на Южна Бесарабия (под руска власт и в периода 1812-1856) в замяна на обещание за присъединяване на Северна Добруджа към Румъния след войната.
 
 След като османското правителство отхвърля нов руски проект за реформи в Империята, на 24 април (12 април стар стил) 1877, с издадена в Кишинев прокламация на император Александър II, Русия обявява война на Османската империя. В състава на руските войски има и една финландска част, Трети стрелкови финландски батальон. На страната на Русия се включва още и Румъния, но румънските войски започват активни действия едва през август.
Понякога войната е наричана "война между едноокия и слепия", заради множеството грешки в стратегията и преценките и от двете страни. От друга страна това е общ проблем на военното дело през втората половина на 19 век.
В началото на войната изходът далеч не е очевиден. Руснаците могат да мобилизират по-голяма армия, която до известна степен е по-добре подготвена. От друга страна османската армия е по-добре въоръжена, след като наскоро е снабдена с модерни английски и американски винтовки и немска артилерия.
В началото на юни руските войски (185 000 души) под командването на великия княз Николай Николаевич се съсредоточават на левия бряг на Дунав, като основното им ядро е в района на Зимница. Турците, под командването на Абдул Керим Надир паша, имат около 160 000 души на Балканския полуостров, както и предимството да са укрепени. Те разполагат и с пълен контрол в Черно море и патрулни кораби по река Дунав. В Задкавказието силите също са почти изравнени - около 100 000 руснаци, под командването на великия княз Михаил Николаевич, и около 90 000 турци, командвани от Мухтар паша.
На практика обаче, през повечето време турците използват едва 1/4 от военния си капацитет. В допълнение те нямат представа за плановете на руснаците и не полагат особени усилия да предвидят и блокират действията им, предпочитайки да стоят в укрепленията си и да чакат появата на противника.
Османското военно командване в Цариград прави лоша оценка на намеренията на руснаците, решавайки, че те няма да се придвижат нагоре по Дунав, а ще пресекат реката при делтата, както и че ще предпочетат краткия път по черноморското крайбрежие, въпреки че там са разположени най-добре укрепените Турски  крепости. Така нагоре по реката има само една добре екипирана крепост. Това е Видин и силният му гарнизон се дължи на това, че там все още са войските на Осман паша, воювали срещу сърбите през предишната година

Ход на военните действия ]
Основната част от военните действия се водят на Балканския полуостров, на територията на днешна България. Тук са концентрирани основните руски сили, които се опитват да установят контрол над основната част от Дунавската равнина и Тракия и да се насочат към османската столица Цариград. В същото време в Задкавказието те се опитват да завземат важната крепост Карс.
Военните действия започват на Задкавказието, където руските войски настъпват още през април. Те успяват да превземат Баязет и обсаждат Карс, но на 25 юни са отблъснати и са принудени да преминат в отбрана. Настъплението на турците е спряно на 15 октомври в битката при Аладжа, след което руснаците поемат инициативата и на 17 ноември превземат Карс. През следващите седмици те настъпват към Ерзурум, но войната е прекратена преди да достигнат града.
Боеве на Балканския полуостров.Руско-турска война (1877–1878)СкриванеЗимница – Свищов – Никопол – Шипка I – Плевен – Стара Загора – Шипка II – Ловеч – Шипка III – Горни Дъбник – Шейново – ПловдивВ самото начало на войната руснаците унищожават с „парни” лодки и закачени на тях мини няколко  кораба по течението на Дунав и минират реката,/останалите турски кораби не напускат пристанищата/ което им дава възможност да я пресекат във всяка точка, но дори това не предизвиква реакция от османското командване. На 22 юни Долнодунавският отряд под командването на генерал Цимерман форсира реката между Галац и Браила и скоро след това заема Северна Добруджа. На 24 юни руската артилерия започва да обстрелва Русе и Тутракан, с което засилва увереността на турците, че основните руски сили ще дойдат точно оттам.
На 27 юни, руснаците, командвани от генерал Драгомиров, построяват мост през Дунав при Свищов и започват пресичането на реката. В района няма значителни турски сили и централното командване нарежда на ръководена от Осман паша 15 хилядна част да се отправи натам и да се укрепи в близкия Никопол.Руското командване разделя частите, прехвърлени при Свищов, на Западен (35 000 души) и Източен отряд (45 000 души), като по-малка част от 12 000 души, командвана от фелдмаршал Йосиф Гурко и включваща българското Опълчение, е изпратена напред към проходите в Стара планина, важни за маневрирането на двете армии.
На 7 юли части от предния отряд влизат в Търново и на 14 юли преминават Балкана през Хаинбоаз. На 19 юли е установен контрол над Шипченския проход, особено важен за връзките между Северна и Южна България. Гурко завзема прохода, след като турските войски там се изтеглят, въпреки че са отблъснали няколко атаки. Там е сформиран нов Южен отряд, който първоначално наброява около 20 000 души, а през август достига до 45 000. С това пътят за настъпление към Цариград е открит и Гурко дори превзема Стара Загора, но наличието на значителни турски сили в Северна България не позволява такава офанзива.
На 16 юли Западният отряд успява да превземе Никопол, което принуждава придвижващият се натам Осман паша да се отправи към Плевен. По-малко от 24 часа след пристигането му там първите руски сили нападат града. Осман паша организира успешно защитата и отблъсква две руски атаки с огромни жертви от руска страна (20 и 30 юли). В този момент двете страни са почти изравнени по численост, а руските войски са силно деморализирани.

  Междувременно османското командване прехвърля от Албания 20 хиляден копрус под командването на Сюлейман паша, който трябва да се съедини с войските блокирани в Плевен и да проведе контранастъпление. На 31 юли се водят ожесточени боеве за Стара Загора, вследствие на които градът пада в ръцете натурците. В сраженията се отличава Българското опълчение, . По време и след превземането от турска армия са извършени зверства спрямо мирното българско население. Руските войски се оттеглят към Стара планина и се укрепяват в Хаимбуаз и Шипченския проход.
Турците решават да преминат през  Шипченския проход, но без успех. С особен героизъм в боевете за прохода се отличават българските опълченци. Решителна подкрепа за запазването му оказва пристигналото подкрепление, начело с ген. Радецки. Задържането на прохода е решаващо за изхода на войната, защото не позволява на корпуса на Сюлейман паша да се съедини с обсадените в Плевен сили на Осман паша и така да създаде заплаха за отхвърлянето на руските сили отвъд Дунав.
Неуспешните атаки за превземане на Плевен блокират по-нататъшното настъпление на руската армия. Градът е обсаден с помощта на поискани от Румъния подкрепления. След нов неуспешен опит за превземане на крепостта на 11–12 септември руснаците налагат плътна блокада на Плевен. Принуден от липсата на продоволствие, на 10 декември Осман паша се опитва да пробие обсадата, но корпусът му е разбит, а самия той - пленен. Плевен е превзет.
Руската армия, по това време наброяваща 314 000 души, вече може да започне настъпление срещу значително по-малобройните турски сили. Западният отряд (71 000 души), командван от Гурко, пресича при извънредно тежки зимни условия Стара планина и на 4 януари 1878 превзема София. На 9 януари при Шейново Южният отряд, под командването на генерал Фьодор Радецки, обкръжава и пленява 40 хилядна османска армия, начело с Вейсел паша. На 15 януари при Пловдив е разбита армията на Сюлейман паша, а на 20 януари руските войски превземат Одрин.
В началото на 1878 руската армия почти достига Цариград, но Великобритания изпраща в Мраморно море боен флот, който да предотврати превземането на града. Под натиска на другите Велики сили и след претърпените огромни загуби (по различни оценки между 70 000 и 200 000 жертви), на 31 януари 1878 е сключено примирие, а на 3 март Русия се съгласява да подпише Санстефанския договор. Според него Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна независимост от Османската империя и се дава автономия на България. Недоволни от засилването на руското влияние на Балканите, няколко месеца по-късно Великите сили провеждат преразглеждане на договора на Берлинския конгрес.


 
0 гласа

0 коментара

Добавете коментар