>
Home История Борби за освобождението

Борби за освобождението от турско робство ПДФ Печат Е-мейл
Съдържание на статията
Борби за освобождението от турско робство
Страница 1
Страница 2
Страница 3
Всички страници
Въстанието на Константин и Фружин избухва през 1404 г. Негова задача е освобождение на България от  Турско робство.
През 1404 г., като се възползват от размириците, които настъпват в Османската империя след смъртта на султан Баязид I, Константин - син на цар Иван Срацимир и братовчед му Фружин- син на цар Иван Шишман подготвят въстание във Видинско.
Въстанието избухва , като двамата ръководители разчитат на помощта на сръбския княз Стефан Лазаревич.Въстанието обхваща населените места по долината на р. Тимок, като се разпростира и в Пиротско.
Сражението между турската армия, под командването на сина на Баязит I Сюлейман, и въстаниците става по долината на р. Темска, приток на р. Нишава. Въстаниците са разбити, а Константин и Фружин успяват да избягат. Константин намират убежище в Сърбия, а Фружин в Маджарско.

Най-масовата и постоянна форма в българската антитурскаска съпротива било хайдутството. Първото известно сведение за хайдути в нашите земи е от 1454 г. Началото на хайдутството било свързано с разпространеното на Балканите разбойничество, но хайдутите за разлика от разбойниците преследвали и нападали определени личности с цел отмъщение. Те били организирани в дружини, които рядко достигали 100 - 200 души. Резултатността на действията им се дължала на тактиката на бързи и неочаквани нападения. Акциите им били насочени срещу османски чиновници, еничари, спахии и други насилници на българите. Те нападали войнишки части, които пренасяли „хазната", градски чаршии, малки военни гарнизони, търговски кервани. Участието в хайдушката дружина било доброволно, но вътре в нея царяла военна дисциплина. От българската войска хайдутите запазили важен знак - бойното знаме. Тяхната близост със селското население им осигурявала прехрана и сигурност. Хайдушките нападения обикновено имали локален характер, но поради тяхната масовост и непрекъснатост резултатите им били с всенародно значение. Те се възприемали като отпор срещу чуждата власт. Срещу хайдутите местните управници организирали потери и преследвания. Заловените хайдути се подлагали с публични изтезания и жестока смърт. Хайдутите и техните дела, възприемани и оценявани като героичен подвиг, били възпявани в стотици песни. Хайдутството продължило и през следващите столетия. Натрупаният военен опит и бойната им тактика били използвани в борбата за национално освобождение.

Радич - първият български хайдутин от 15 век, документиран в източници. Действа в Софийско. Заловен е през 1454 година при султан Мехмед II
ПЬРВОТО ТЪРНОВСКО ВЪСТАНИЕ ОТ 1598 Г. Общото недоволство сред българското население скоро се превърнало в организиран опит за въстание. Неговите водачи били търновският архиепископ Дионисий Рали, никополският първенец Теодор Балина, дубровнишките търговци Павел Джорджич и братята Соркочевичи. Създадената от тях организация трябвало да вдигне на оръжие хиляди българи. Привлечени били владиците на Русе, Шумен, Преслав и Пловдив. В Търново дванадесет свещеници и осемдесет градски първенци се заклели в църква над Евангелието, „че до смърт ще останат съгласни в тази работа и ще я изкарат на добър край". Въстанието избухнало през 1598 г., при поредното нахлуване на влашките войски, които разбили армията на силистренския паша. Негов център било Търново, където един мним или реален наследник на Шишмановци бил обявен за български цар.Централната власт изпратила войски, които нахлули в Търново и потушили въстанието в неговия център. Първото търновско въстание имало две важни следствия. Едното било включването на българите в политическите планове на османските неприятели като сподвижници при евентуални военни действия. Второто било разбуждането на политическата съвест в българското общество. БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ В КРАЯ НА XVII В. През XVII в. в европейския свят набирал скорост процесът на промяна на оръжейната техника. Изменила се военната тактика и стратегия. Създали се нови форми на междудържавни отношения - многостранните коалиции. Османскте поражения станали все по-чести, а успехите на европейските сили - все по-големи. През 1683 г. под стените на Виена турската войска била напълно разгромена. Тези събития довели до избухването на три въстания в българските земи за един кратък период от 4 години.

През 17в.продължава насилственото потурчване на българското християнско население в Родопите.
Когато турския амира цар Мехмет, нарукан Ловец, подигна сефер на Мора, та изпрати 105 000 войска по море и 150 000 по сухо, тогис додоха ва Пло/в/дин град 6 паши, та преминаха из Пещера. И Мехамет пашя са много йеничар доде ва Цепина на Костантово и сабра вси попове и кметове, та ги тури на веруги и каза: "Брех хаинлар, вас Али Осман патишя милува, та не давате царйево; само кога трйеба, помагате на нашата воскя. И ние ви милуваме като нашите йеничаре, а вие сти искали да дигате глава на вашя цар".
Тогис бан Велю и протопоп Костантин отговориха: "Честити везиро, нашите момчета доскоро са били са царските войски по Тунос, по Траболус и Мисир. Че що видяхте грозно от нас?" И пашата каза: "Вие лажете. Мене обади карабашот ва Филибе /Плодински митрополит проклет Гаврил/." И тье казаха: "Он нас не заповеда, та че оти му не даваме, та ни клевети." И пашата отговори: "Ели сте и вие кауре, оти да не давате? Ето че сте асии." И повеле на йеничерете да ги изколят сите. Тогис некои Кара имам Хасан оджя умоли пашата да ги прости, ако се потурчат.
И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села. И като бьеше много гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчат и кои се потурчат, да им дадат жито за яденье. И он отиде прьез Разлога ва Солун. Нашите се турчиха до Богородица /августа/. Кои се не изтурчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите.
Асан оджя пусна много конье ва градот, та докараха жито от Беглик хан и стовари го ва църквите "Светаа Петка" и "Светии апостол Андрея" ва Костантово, и раздаде на потурчените кащи по две мьери просо. Та че на Петковден доде ферман от царот да се саберат блъгарете, та да станат рая, да дават харач и верим и да ходят на ангария, и само турцето да отиват на воискя. И събраха се бежанците, та сагрядиха кащи ва Камънец и Ракитово. Тогис повечето бежанци от страхот отидоха при Стара рьека, та съгядиха ново селище Батьево. Асан оджя за кашмер натера потурняците, та расипаха сите цръкви от Костьенец до Станимъка, 33 монастире и 218 цръкви.
И така, божию попущению, расипаха се блъгарете ва Цепина. Помени, Господи, грьешнааго и недостойнааго раба твоьего поп Методийе Драгинов от село Корова. Записа се ва лето 1600.

Второто търновско въстание е българско въстание против турската власт през 1686 г.През 1683 година огромна 200 000 турска армия се отправя към Виена, за да превземе града. След нанесеното и съкрушително поражение във войната се включват Полша и Венеция, а по-късно и Русия. Тези държави и Австрия се обединяват в Свещена лига и предприемат широко настъпление на Балканите. В такава обстановка в българските земи избухват 3 въстания – Второто търновско, Чипровското и Карпошовото.
  Мащабното настъпление на Свещената лига на Балканите подтиква българите от Търново към организиране на въстание.Предполага се, че подготовката му е свързана с опити на Русия за намеса на Балканите.
В Русия е изпратен Ростислав Стратимирович, считан за потомък на последния владетел на Видинското царство цар Иван Срацимир. В Москва той се среща и получава подкрепата на московския патриарх Йоаким III, който изпраща за подкрепа племенника си Савелий Дубровски.
Въстанието избухва през 1686 година в Търново, но срещу въстаниците е изпратена редовна турска войска, която превзема града. Водачите на въстанието, пристигнали след избухването му, заедно с около 4000 души водят тежки сражения от Търново до София, където са разбити от турците. След много премеждия се укриват в Рилския манастир, откъдето се прехвърлят в Русия.

Чипровското въстание е въстание в днешна Северозападна България с център с.Чипровци от 1688 г.
При завладяването на България турците оставят редица области и населени места извън османската административна система.  Като пример може да се споменат т.нар. войнишки селища, охраняващи планинските проходи, както и важни металодобивни райони, като този около Чипровските мини. Въпреки не съвсем изяснените въпроси около статута на населението след турското нашествие, се смята, че християнската аристокрация запазва до голяма степен властта си в Чипровци. В следващия век Чипровци става хас (постоянно владение) на султанското семейство, а по-късно на валиде ханъм (собственост на султанската майка). Правата на християнското самоуправление, вероятно базирано на родовата аристокрация от времето на Втората българска държава и адаптирани към османската военно-феодална система, се свиват през 16 ти и 17 век
През 1396 г. имераторът на свещената римска империя Сигизмунд Люксембургски предприема кръстоносен поход срещу османските турци. Стремежът му е преминаване българските земи към католицизъм. Походът не успява, но северозападната българска аристокрация остава със силни прозападни настороения, за разлика от аристокрацията в почти всички останали български земи, силно повлияна от пропагандата на цариградскта патриаршия и настроена крайно отрицателно към католическия Запад.
Около средата на 17 век сред старата чипровска аристокрация постепенно се оформя идеята католическата вяра да бъде използвана като среда, чрез която българската национална идея да бъде легализирана и да доведе до възстановената българска държава. Така освен на Чипровското въстание, техните идеи представляват и началото българското национално Възраждане.]
Към тези фактори в средата на 17 век се добавят и други исторически събития. Процъфтяващата османска империя получава съкрушителни удари (поражението при Виена през 1683 г.). Огромните разходи около неуспешните военни кампании карат османските султани да прибягнат към налагане на непосилни данъци. Австрия и влашките княжества също имат аспирации към северозападните османски територии.

През 1630–1645 г. епископ Петър Парчевич, високообразован български католически духовник и дипломат, провежда широка дипломатическа кампания сред християнските владетели в централна Европа. Заедно с епископ Петър Богдан и Франческо Соймирович те посещават австрийския монарх Фердинанд II (1637–1657) и полско-литовския крал Сигизмунд III (Зигмунт III Ваза, 1587–1632) и наследника му Владислав IV (1632–1648), както и влашкият войвода Матей Басараб (1632–1654).
Около 1647 г. Турците се изтеглят почти напълно от северозападна България във връзка с войната с Генуа за о-в Крит, а Матей Басараб изпраща пратеници и обещава 20 000 войска в подкрепа на въстанието. В решителния момент обаче Сигизмунд III умира (20 май 1648) и въстанието е отменено.
След неуспеха на кампанията, епископ Петър Парчевич заминва за Венеция заедно с чипровския управител Франческо Марканич, а след това при новия полски крал Ян Казимир (1649–1648), както и в австрийския кралски двор, но и на трите места получава отказ. Eпископ Парчевич се среща и с папа Инокентий Х, а след 1651 посещава Германия, Унгария, Трансилвания и Влашко. Неуспехът на тези мисии и нежеланието на Австрия и Полша да оглавят антиосманската коалиция обаче осуетили избухването му и в този момент.
През 1671 избухва полско-турската война, което активизира дейността на епископ Парчевич и епископ Петър Богдан. Коалиция срещу турците обаче отново не се образува. Eпископ Петър Парчевич умира в Рим на 23 юли 1674. През септември същата година умира и епископ Петър Богдан.

На 12 септември 1683 г. полският крал Ян Собиески (1674–1696) нанася край Виена съкрушителен удар на турците, които никога повече не се завръщат в централна Европа. През пролетта на 1684 г. Австрия и Полша сключват съюз срещу Османската империя, в който се включва и Венеция. През 1686 в него се включва и Русия, а коалицията този път сама търси помощта на българските католици. В Чипровци решават, че подходящият момент е настъпил, когато австрийската армия превзема Белград на 6 септември 1688 г.
Още през пролетта на 1688 въстаннически части под ръководството на Георги Пеячевич напускат Чипровци и се присъединяват към австрийската армия. Войските на Пеячевич участват в превземането на крепостта Оршова и областта Банат. След битката при Белград въстанието избухва в цяла северозападна България. Настъпващите 6 австрийски полка не успяват да координират българските части, които бездействат и дават възможност на турците да се прегрупират. Решителната битка се състои през октомври 1688 г. в местността Жеравица, близо до Кутловица, където въстаническите войски са разбити от турските войски и маджарските им съюзници, предвождани от граф Емерих Текели. Макар че сраженията продължават, въстанието бързо е потушено. Чипровци е превзет на 18 октомври след героична отбрана и напълно разрушен, заедно с околните села Копиловци, Железна и Клисура. Почти цялото им население е избито или отвлечено в робство. В следващите месеци съпротивата продължава, като постепенно остатъците от въстаническата армия се превръщат в хайдушки чети. В това време австрийски части зад Балкана бездействат, а австрийците превземат Видин чак през есента на 1689 г.
Въстанието и потушаването му предизвиква масивна вълна от преселение от цяла Северозападна България, предимно на запад и на север, към области доминирани от християни. Основната вълна от бежанци се заселват около р. Дунав, около Видин и Лом, в Пиротско и Софийско и Берковско.Голяма група бежанци от Чипровци поема и на югоизток оттатък Стара планина в днешна Южна България и се поселват из Средногорието - Стрелча, Войнягово, Михилци, Черноземен и др. Според местни предания католическата църква откупва от турците неголяма група жени и деца, която заселва в село Секирово, днешен град Раковски. Най-голямата компактна група бежанци се отправила за Влашко, където се разпръснали и частично претопили сред местното население.
Чипровското въстание слага край на статута на Северозападна България като буферна зона между османската империя и хабсбургските територии. Сложен е край на католическото влияние. Ликвидирани са привилегиите на българската аристокрация и властта, която тя упражнява в района. Значението на Чипровци като културно и икономическо средище силно намалява.

кърджалии“ или „даалии“ са разбойници с турски произход: k?rcali, от k?r - кър, поле, и cali – разбойник, т.е. полски, кърски разбойници (кърджалъ ешкиасъ) и dagli - планинец, т. е. планински разбойници (даалъ ешкиасъ).
Причина за появата на това явление е упадъкът на централизираната власт в Османската империя през 1770-те и 1780-те год. и особено водената от Портата поредица от неуспешни войни: руско-турската война от 1768-1774 и руско-австрийско-турската война от 1787-1792.
Разбитите турски анадолски войски (обикновени войници, спахии и еничари) често не се прибират по домовете и казармите си и се отдават на грабежи и безчинства из цяла Румелия.  Силно отслабената централна власт от появилия се сепаратизъм на назначените от султана или само провъзгласилите се за владетели на по-далечните провинции и градове не може да се справи с тях и с появилите се дезертьори. Настъпила пълна анархия, продължила около 30 години, наречена „кърджалийско време”. Селата и малките беззащитни градове били подложени многократно на масов грабеж, съпроводен с убийства на мирни жители, а съпротивляващите се и на пълно унищожение.
Едва в края на първото десетилетие на 19 век централната власт на империята успява да се справи постепенно с кърджалийството, преминавайки през амнистии, поръчкови убийства на видни главатари, даване на превилегии на кърджалии за екзекуцията на други кърджалии и мн. др.
През този период българското население получава разрешението от властта отново няколко столетия след падането на България под османска власт да притежава и носи оръжие и да образува „местни войски”, които сами по места да се справят със скитащите разбойнически банди.

Въстанието било планирано за деня на св. Константин и Елена (21 май 1700), но поради донос на фанариотите до цариградския патриарх и от негова страна до властите последвали арести и то избухнало по-рано. Въстаниците затворили старопланинските проходи и първият опит на турските войски да ги преминат завършил с неуспех. Отстъпващите турци били нападнати от конницата на Мирчо войвода, който събирал бунтовници в Хасковско. Търновският бей Ара Иззедин изпратил като шпиони 400 преоблечени турци и гърци, които се представили за подкрепление от Търново. Част от тях успели да избягат и докладват за броя и въоръжението на бунтовниците. Въстаниците били притиснати от север и юг. Докато, стреснати от първия неуспех, турците изчаквали, Мирчо внезапно нападнал северните войски и ги разбил. В това време обаче от 400-те се измъкнал шпионин и съобщил на командващия одринския еничарски корпус Кърджали Омер паша, че боят е започнал. Последвало нападение от юг и въстаниците били разбити. Мара (Мария/Ирина) била заловена в една воденица и пребита до смърт. Не е е ясно какво е станало с другите водачи - Стоян, Мирчо и игумена на Петропавловския манастир Софроний

Въстание на архиереите в Самоковско през 1734 г.
Историческата обстановка по онова време се характеризира с масирано турско насилие над българското население и особено над българското духовенство. Османската империя воюва на 2 фронта - с Руската и Австрийската империи. По това време някъде започва и организирана съпротива срещу турците в Самоковска митрополия. Център на заверата е Долнолозенският манастир "Св. Спас", а ръководител и главен инициатор е митрополит Симеон Самоковски, подкрепян от висши духовници, воглаве с Ипекския сръбски патриарх, под чиято диоцеза в това време е Самоковската митрополия. За самото въстание няма сведения, но има за репресиите - 1 релация, 2 летописни бележки и 2 фермана (с тях се нареждало да се спрат репресиите, за да може да се върне населението по домовете си). По предание св. Симеон е погребан при Бельова черква. Неотдавна при нея е открит гроб и останки от архиерейски одежди, които вероятно са на св. Симеон. Останал е и един автограф на св. Симеон на български език в Рилския манастир
Въстание във Видинско през 1773 г. [
Поради предприетите от турските власти репресивни мерки въстанието се свело до формиране на голяма чета, водена от Атанас и Стоян Бицини, която имала дързостта да атакува Видинската градска крепост (не замъка на крепостта "Баба Вида", а самата крепост), при което въстанниците били отблъснати и дали много жертви. Последвали нови репресии и много българи се изселили оттатък Дунава, въпреки безуспешните опити на турските власти да осуетят напускането на империята. Това въстание е свързано с поредната руско-турска война и по-точно с края на примирието от май 1772 - март 1773 г.

През 18 век бунтове и хайдушки брожения не били рядкост: бунтове в Старозагорско през 1751, Силистренско през 1759, Белослатинско през 1766,
 Русенско през 1787.
В Софийско (1758) хайдушка дружина влиза в сражение с турска военна част,
 през 1762 г. друга хайдушка дружина начело с кап. Пройо влиза в сражение с турска войска във Воденско.
 Имало и други хайдушки дружини - в Силистренско на Вичо, поп Марин и
Недялко (1770-1771) и пр.
Дельо е прочут български войвода, действал в Родопите в края на 18 и началото на 19 век. Най-разпространено е мнението, че е роден в Даръдере (днес Златоград).Най-известен е с дейността си против насилственото ислямизиране на родопските българи. В Златоградския край за него се пее прочутата песен "Излел е Дельо хайдутин

Вълчан войвода е действал първоначално в Странджа планина, а след събиране на голяма постоянна дружина от 70 души започва да действа на територията на цяла Източна България. Той е много известна личност в народните предания в Странджа, Сакар, Източна Стара планина. Неустрашим хайдутин, непреклонен в решенията си. Интересното е, че в неговата дружина е имало хайдути и от турски произход /Емин ага/, най-близък съратник му е бил поп Мартин.
Също така е записано, че той е пратил пратеници при руския цар, за да иска да се започне война с Турция, като е бил готов да плати цялото мурабе, заплатите на войниците, пенсиите на вдовиците и децата и боеприпасите на солдатите. За жалост руският цар (въпреки, че пратил делегация при него) не се наел да започне война.
 Пращал е много младежи да учат в чужбина, за да има учени хора след Освобождението (издържал ги е напълно). Умира в Браила, където отива да живее с най-близкия си другар и съратник поп Мартин
 
 Хайдут Велко Петров или Велко Петрович български хайдутин и сръбски революционер от Първото сръбско въстание.
Роден е през 1780 година в село Леновец, Зайчарско. Баща му Петър е бил заможен човек. Нa 15 години той става слуга на един турчин във Видин, но скоро избягва и се присъединява към една хайдушка чета. На 23 години Велко е хайдутин от четата на Станой Главаш. През 1804 година участва във въстание, подбудено от четата на Главаш. През 1806 година заедно с четата на братя Вуличевичи се бие за Белград. През следващата 1807, подстрекаван от сръбските власти, вдига въстание в Криви вир и Църна река.
Хайдут Велко се отличава с извънредна храброст, която го прави широко известен сред българи и сърби, но също така е доста своенравен и недисциплиниран, за което често е имал пререкания със сръбските власти. Хайдут Велко има планове да освободи Тимошко и да създаде българско княжество. За тази цел той отива при сръбския княз Карагеорги Петрович и го моли да вземе със себе си всички българи, които са доброволци в сръбската армия. Князът изпълнява искането на Велко.Обаче когато Велко става опасен за сръбската кауза, сръбският княз изпраща Степан Жинкович с мисия да го отстрани от борбата. Велко Петров е наклеветен.
През 1810 годинa e награден с руски орден за храброст. При боевете край Варварин е ранен в лявата ръка, която осакатява. През 1811 става войвода на Тимошко. Хайдут Велко умира на 9 август 1813година в битка с турците при Неготин.

Пенчо Рачков в края на XVIII век постъпва в четата на Янка Войвода от село Манастирище. След битка с турците, Янка е убита и войвода на дружината от 30 хайдути става Пенчо Рачков. Тази чета е разбита по-късно в местността "Любеново бранище" между селата Черни връх и Войници, Ломско.
Цеко Петков е роден в село Дългошевци (днес Замфир), разположено по поречието на река Лом. Семейството му произхожда от участника в Чипровското въстание Тодор Терзията - Комитата. Младият Цеко Петков е активен ятак на хайдушките войводи, действащи в Северозападна България - Саво войвода от Голинци, Точо войвода и Иван Кулин от Медковец. След като турци посягат на двете му сестри Вълкана и Гена Цеко Петков излиза хайдутин в четата на Иван Кулин. Скоро по съвет на Кулин Цеко се отделя като войвода на самостоятелна чета от 9 души. С четата си Цеко войвода извършва многобройни нападения над тероризиращи българите турци, като за по-големите акции Цеко Петков обединява силите си с четата на Иван Кулин.
През 1836 година Цеко Петков с четата си участва в Манчовата буна в Берковско. След потушаването на въстанието Цеко се връща в родното Ломско. През 1841 година минава Дунава и взима участие в Браилските бунтове в четата на Владислав Тадич, а след това и във Втория браилски бунт под ръководството на Георги Раковски. След провалянето на бунта Цеко и старият му четник Димитър Панов успяват да избягат в Русия.След завръщането си в Ломско Цеко Петков е избран за кнез в Момин брод и взима дейно участие в подготвянето на Въстанието в Северозападна България от 1850 година - избора на въстаническия комитет, сформирането на въстаническите чети и съставянето на оперативния план. Цеко Петков, заедно с 232 други кнезове подписва и молба за помощ до сръбския княз Александър Караджорджевич. След избухването на въстанието на 29 май 1850 година Цеко Петков застава начело на отряд от 150-200 въстаници, разположен около Момин брод и Дългошевци, който обаче е разбит от силни турски части настъпили откъм Лом. Остатъците от отряда, начело с Цеко войвода и Димитър Панов се присъединяват към отряда на Иван Кулин, който обаче отново е разбит при Белоградчик и при село Гърци (днес Градец).След неуспеха на въстанието през 1851 година Цеко Петков застава начело на няколко мирни демонстрации във Видин, при една от които е арестуван. Три години престоява в окови във Видинската крепост, като е подложен на измъчвания. Освободен е през 1853 година след застъпничество на руското пратеничество начело с княз Александър Меншиков и емигрира във Влашко. Включва се като доброволец в Кримската война и участва в отбраната на Севастопол.
При освещаване на Самарското знаме на 6/18 май 1877 г. старият войвода Цеко Петков благославя бъдещата светинята.


 
0 гласа

0 коментара

Добавете коментар

Previous Next
Вицове
Лежат в леглото мъж и жена. Телефонът звъни. Вдига жената:
- Да, скъпи. Добре, мили. Разбира се, скъпи. Добре, скъпи, не се притеснявай! - и затваря
Мъжът в леглото:      - Кой беше?
- Съпругът ми. Каза, че ще закъснее. Играе карти... с тебе!
Вицове
По брега върви мъж с фотоапарат. При него дотичва жена:
- Бързо, бързо! Мъжът ми се дави!
- Съжалявам, но ми свърши лентата...
Вицове

Потеклото на Дюма Един недоброжелател поискал да убиди Александър Дюма-баща и го нарекъл с"негър"
-Да истина е, господине! - отвърнал Дюма. -Баща ми беше мулат,дядо ми - негър, а прадядо ми е бил маймуна.
Драго ми е, че моят род започва оттам, където свършва вашият.

Вицове

Обява във вестник:
"Търси се изгубено трикрако куче. Oтличителни белези: когато пикае, пада!"

Вицове

Надпис на входа на гробищата:
"Министерство на здравеопазването ви предупреждаваше..."


Кой е Online

Нищо