>
Home История Писменост

Писменост ПДФ Печат Е-мейл

Борис Михаил е български владетел от 852 до 889 г., той налага християнството и въвежда писмеността в България.

Покръстването

Според старо предание, синът на хан Пресиан - Борис, приел властта над държавата през 852 г. на р. Брегалница, Македония. Някои езиковеди считат, че името му произлиза от старотюркското „бьори“ (вълк), а други от алтайската дума „барс“ (тигър).В 852 г. е засвидетелствано българско пратеничество в двора на крал Лудвиг Немски в Майнц. Изворите не съобщават каква е причината за това пратеничество, но се е наложило мнението, че Борис като наследник на баща си кан Персиян е проводил дипломати, за да потвърдят, че ще се придържа към съществуващия мирен договор между България и Източнофранкското кралство. Всъщност е напълно възможно Борис да е заел трона по-късно от тази дата до 855 г., когато безспорно присъства в изворите. Интересното е, че до времето на българското Покръстване делата на този владетел остават почти напълно скрити за нас. Разполагаме само с някои непълни и дори неясни податки за военни конфликти на българите с Източнофранкското кралство, Византия и Хърватия. Византийският император Константин Багрянородни пише накратко за един неуспешен поход на Борис в съседното княжество Сърбия, при който престолонаследникът Расате попада във вражески плен. Тогава Борис се вижда принуден да сключи мир.

Борис наследява една обширна държава, която е типична средновековна монархия и се отличава от другите европейски държави само по своята религия. Християнството се оказва не само шанс за запазване на съществуващите територии, но и за консолидиране на етническите елементи в държавата — българи славяни, авари и византийци.

През 862 г.-863 г. - Борис сключва военен съюз с крал Лудвиг Немски и преговаря с него за приемане на християнството в България от папата в Рим.

За да разруши съюза, Византия в коалиция с Великоморавия и Хърватско през 863 г. започва война срещу България. За Борис тази война е неуспешна и това разклаща значително политическото господство на българите в среднодунавските земи.

В отговор на молбите на Ростислав през есента на 863 г. Византия нахлува отново в българските земи. Заетите на запад български войски не могли да окажат сериозен отпор на Византия. Започват мирни преговори и впоследствие е сключен мирен договор между България и Византия, като Борис се задължава да разтрогне съюза си с немския крал Лудовиг и да приеме християнството от духовниците на Цариградската патриаршия заедно с народа си.

Българският владетел приема християнството тайно, за да избегне съпротивата на народа. Покръстването се е състояло през 6374 г. от сътворението нa света, което съответства на периода 1 септември 865 - 31 август 866 г. Българският владетел приема името на своя "духовен отец" - василевс Михаил III. Освен това той приема славянската титла княз. Било въведено християнско и византийско по произход законодателство.Покръстването е насилствено.Разрушени са капищата и на тяхно място са издигнати църкви.

Непосредствено след покръстването избухва бунт в средите на българските боляри. Техните основни опасения са от засилващото се византийско влияние. Борис с помощта на Византия потушава бунта и заповядва да бъдат екзекутирани участниците заедно с всичките от рода им.Голяма част от българите на север от река Дунав остават непокръстени или не приемат християнството.Това ги отделя от централната власт.

Българската църква

Отказът на Византия и на Константинополската патриаршия да признае самостоятелна българска църква принуждава княз Борис I да търси сближение с папата в Рим. Български пратеници занасят списък с 115 въпроса до папата и са посрещнати с голяма радост. Отговорите на папа Николай I - 105 на брой, съставени от Анастасий Библиотекар са прости и ясни. Основният въпрос на българския владетел е относно ръкополагането на главата на българската църква за патриарх. В България са изпратени кардинал Формоза Портуенски, епископ Павел Популонски и свещеници. Борис спира своя избор за архиепископ на България върху кардинал Формоза Портуенски, бъдещ папа в периода 891 – 896.

През 867 г. български пратеници пристигат в Рим с молбата папата да назначи Формоза. Папа Николай I отказва. На 13 ноември 867 г. Николай I умира и новият папа Адриан II още по-решително се противопоставя на назначаването на кардинал Формоза за глава на Българската църква. В България са изпратени други двама епископи - Гримуалд Полимартийски и Доминик Тривенски. Папата предлага на Борис да избере архиепископ на България между тях и Павел Популонски. Борис отправя ултимативно искане за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или някой от кардиналите на папата. Въпросът е не толкова до конкретната личност, а до това кой ще определи главата на българската църква. И това искане на Борис е отхвърлено. Този отказ се оказва съдбоносен за българо-римските отношения. Борис отново започва преговори с Константинопол.

На Осмия вселенски събор (869-870), на извънредно заседание, състояло се след закриването на събора на 4 март 870 г. българският църковен въпрос е решен чрез компромис - учредява се български църковен диоцез, начело на който е поставен гръкът Георги, с титла "митрополит на Дръстър" (дн. Силистра) (870- ок. 886 г.), със седалище в Плиска, директно подчинен на Константинополската патриаршия. Папските пратеници получават голям подкуп и са изпратени обратно в Рим. Българската църква има 7 митрополии и е устроена по византийски модел, като са възприети духовните санове хартофилакс, синкел, екзарх. само църковникът е сан с български произход.

През 879 г. на патриаршеския престол в Цариград сяда за втори път патриарх Фотий и свиква нов църковен събор. На 24 декември 879 г. Фотиевият събор постановява, че Цариградската патриаршия повече няма да ръкополага в България дори да бъде отправена подобна молба. На практика това означава, че Българската църква става автокефална. Начело на българската църква застава Йосиф, архиепископ и първи български патриарх, който провежда прославянската политика на Борис и по-късно на Симеон.

Българската писменост

 

Константин-Кирил Философ

Свети Константин-Кирил Философ.(на гръцки: Κύριλλος) е роден около 828г. в Солун Византия, умира на 14 февруари 869г. в Рим.Той е византийски учен, който заедно с брат си Методий е един от създателите на първата българска азбука. Остава в историята като български и славянски християнски духовен просветител. Канонизиран от християнската църква за светец.

Произход

Роден в Солун като едно от седемте деца на висшия византийски военачалник /друнгарий/ Лъв и жена му Мария. Това многолюдно семейство според житиеписеца на Методий е "от добър и почтен род, отдавна познат на бога, на царя и на цялата солунска област". Братята са поданици на Византийската империя и владеят гръцки и български език. Какъв е народностният произход на семейството пространните жития не съобщават категорично. Има различни сведения, които предлагат данни, респективно указания, за българската народност на двамата братя. Дългогодишният съратник на Константин-Кирил - Климент Охридски, пише в съставеното от него Кратко житие, че Константин-Кирил е българин . В същото житие е отразено, че в двореца на хазарския каган Константин-Кирил заявява, че не произхожда от византийско семейство; че дядо му принадлежи към приближените на чуждестранен "цар"; че този дядо е избягал в чужбина, където и Константин-Кирил е роден. Тъй като по това време няма друга гръцка държава извън Византия и от всички славяни само българите имат цар, следва да се заключи, че братята са потомци от второ поколение на изгнаническо, невизантийско, високопоставено семейство, което някога е принадлежало към двора на български цар. В тази връзка, интересен е и фактът, че използваното от Константин-Кирил наречие не е говореното в Солун, а такова, употребявано много по-далеч на североизток, в българските земи. Самите езикови особености на Константиновите съчинения и духът на трудовете му са много близки до тези на Черноризец Храбър, за когото се счита, че принадлежи към българския княжески двор. Същевременно, някои най-нови изследвания позволяват да се заключи, че рождените имена на двамата апостоли не са Кирил и Методий, а чисто българските: Църхо и Страхота, което е знак и за българския им произход. Според друга хипотеза Лъв и Мария са гърци, а според трета Кирил и Методий са деца от смесен брак - баща грък и майка славянка. От Панонските легенди и Житието на Кирил се знае, че Методий в продължение на 10 години заема длъжността управител на една област, разположена близо до Солун. След това заминава за манастира "Полихрон" в планината Олимп, където отначало е приет за монах, а след това става негов игумен.

Образование

Константин-Кирил отрано показва удивителни способности и наклонности към философията и поезията, заради което е изпратен да учи в прочутата школа в Цариград - Магнаурската, където получават образованието си царските деца и синовете на византийската аристокрация. За времето школата е най-висшето учебно заведение във Византия и светът, в което се изучават разнообразни дисциплини в две степени: тривиум и квадривиум. Сред учителите на Константин-Кирил са Лъв - философ и граматик, един от най-учените мъже на Византия през ІХ в., както и Фотий - бъдещ патриарх. По време на следването си младежът проявява своите големи дарования, които не остават незабелязани от цариградското правителство и Патриаршията. След завършването ѝ той остава там като преподавател по философия и получава прозвището "философ".

От този период е и първата значителна публична проява на Константин-Кирил - спорът му с патриарх Йоан VII Граматик, който е противник на почитането на иконите. В диспута между тях младият философ блясва със своето остроумие, красноречие и точни знания и оборва аргументирано своя противник. От житието му проличава, че в диспута с тях се разисква не само въпросът за Светата Троица, но и проблеми за войните, за данъците, за отношението към мира, за изкуствата. Със знанията и личността си мисионерът привлича вниманието на противниците и спечелва доверието им. Според житиеписеца, Константин-Кирил ги "наддума по всички въпроси, така че те му се чудят, изпадат в удивление". От отговорите му, цитирани в житието, проличава високата му култура, способността му да обяснява въпросите достъпно и логично, с прости примери от живота. Демонстрира дар-слово и отлична подготовка, включително и на Корана. Така Константин-Кирил сломява противниците си сарацини и умело защитава авторитета на държавата, която го е изпратила. Завършил успешно задачата си, Константин Философ се завръща в Цариград, а скоро след това отива при брат си Методий в манастира "Полихрон", където се отдава само на "беседа" с книгите.

При Хазарите

Съдбата обаче не оставя Константин-Кирил да прекара дните си в тишина, далеч от света. След няколко години той отново е принуден да тръгне на път. Хазарски пратеници пристигат в Константинопол. Намираща се в непосредствена близост до две големи държави - България и Византия, Хазария е притеснена от тяхната политическа и идеологическа експанзия. В стремежа си за самосъхранение, каган Булан и неговите сановници приемат през 730 г. неофициално еврейската религия, като в резултат Хазария се оказва една извънредно пъстра в етническо и религиозно отношение страна. Населението ѝ се състои освен от хазари, още от славяни, прабългари и други племена, разделени на евреи, мохамедани, християни, езичници. Двата и големи съседа правят непрестанни опити да наложат в Хазария собствената си религия. Това кара хазарският каган да се обърне официално към Византия и да постави ултиматум: ще се присъединим към вашата вяра, ако ни изпратите такъв мъж, който успее да обори сарацините и евреите. Задачата да разясни идеята за Светата Троица отново е възложена от Михаил ІІІ на Константин-Кирил. При тази си мисия Константин-Кирил взема със себе си брат си Методий. По пътя си за Хазарската страна двамата спират в град Херсон, разположен на западния бряг на Кримския полуостров, където Константин-Кирил се подготвя за бъдещите прения и изучава еврейски език. Тук той намира и мощите на папа Климент Римски. От Херсон братята продължават с кораб за хазарската земя.

В Хазария Константин-Кирил спори предимно с евреи в присъствието на кагана. Диспутът се води отново по въпроса за Светата Троица, но и по ред други религиозни въпроси, като зачатието на Богородица, обрязването, поклонението на иконите. След втория ден на прения Константин-Кирил вече има на своя страна хазарския каган и неговите велможи. На третия ден разговорите продължават, но в друга форма. Хазарите поставят въпроси, на които пратеникът на Михаил ІІІ отговаря чрез притчи. В диалога вземат участие и мохамедани. Философът се справя по подобаващ начин и спечелва окончателно хазарските големци, които са готови да признаят християнската вяра за най-добра.

Скоро след мисията си при хазарите Константин-Кирил е изпратен при аланите, в околностите на град Фула (близо до Херсон), натоварен с някаква дипломатическа задача от Михаил III, но повече подробности за нея не са известни.

Азбуката

И тук идва един от най-важните спорни въпроси. Каква азбука измисля Константин-Кирил и кога точно става това? Отговорът на този мъчен въпрос се усложнява още повече от всеизвестния факт, че най-древните надписи и книги са написани с две азбуки - глаголица и кирилица, които силно се различават по графическия образ на своите букви, поне на пръв поглед. Глаголицата не прилича на нито една от тогавашните европейски азбуки, докато при кирилицата голяма част от буквите са заети направо от гръцкия алфавит, а останалите са създадени в стила на взаимстваните. Съгласно една от теориите, Константин-Кирил с помощта на брат си Методий още през 855 г. в манастира "Полихрон" в Мала Азия създава глаголицата за нуждите на Брегалнишката мисия. Кирилицата пък се счита дело на ученика на братята - Климент Охридски. Според други учени, Константин-Кирил Философ е създателят на кирилицата /855 г./, а глаголицата е творение на преследваните Кирило-Методиеви ученици. Господстващо сред учените обаче е разбирането, че още през 855 г. в манастира "Полихрон" Константин-Кирил и Методий започват подготовката по създаването на графична система, отразяваща точно особеностите на българския език, който те познават - старобългарския, и това е глаголицата, като окончателно я завършват през 862-863 г. Глаголицата е ново писмо, непознато като цяло. Тя съдържа опита на народите, почерпен от Константин-Кирил от наблюдение на познатите му буквени системи, но начертанията на буквите са оригинални и подчинени на обща цел. Всички са оформени в един стил, в който основните елементи са кръстът, триъгълникът и кръгчето. Кръстът е символ на християнството изобщо. Триъгълникът е символ на Светата Троица, а кръгът отразява безкрайността, вечността на божеството. То, явило се в три образа - Бог, син и дух, няма начало, нито край. Така глаголицата с тези три основни знака-символи се явява своеобразна възхвала на Бога, който дарява всичко на хората. Напоследък друго становище упорито си пробива път в историческите среди. Гениалният Константин-Кирил Философ на два пъти сътворява славянски азбуки: веднъж в 855 г. за мисията си сред славяните от византийската тема България, по поречието на Брегалница - кирилицата и втори път в 862-863 г. за мисията си сред западните славяни от Моравия и Панония - глаголицата. Кирилицата се оказва по-практичната азбука, постепенно взема връх и окончателно измества глаголицата.

Глаголица

Глаголицата е създадена е от Константин-Кирил Философ около 862-863 г. за превод на богослужебните книги от гръцки на български език (по-точно старобългарски). Известна е със сложната си и екзотична графика.

Названието глаголица идва от думата глаголъ, означаваща „дума“ (това е и името на буквата Г). Тъй като глаголати означава говоря, глаголицата поетично е наричана „знаците, които говорят“. Названието ѝ е възникнало късно в Хърватско, като има основания да се предполага, че старото название на глаголицата е било кирилица, по името на нейния създател Константин-Кирил Философ. С глаголица са били написани първите преводи на богослужебни книги, с които Кирил и Методий и техните ученици са разпространявали християнството в Моравското княжество и Панония през 9 век.

Глаголицата съдържа около 40 букви в зависимост от варианта. 24 от оригиналните 38 букви са изведени от графеми на средновековната курсивна гръцка азбука, като им е придаден декоративен облик. Предполага се, че буквите Ша, Ща и Ци са извлечени от еврейската азбукафонемите, които тези букви представят не съществуват в гръцкия, но са доста разпространени във всички славянски езици. Произходът на останалите букви е неизвестен. За някои от тях се предполага, че произлизат от еврейски и самарянски скриптове, с които Кирил се е запознал по време на пътуването си към хазарите.

 

Според други глаголицата е мисионерска азбука, подобна по структура и функция с църковното грузинско писмо хуцури и други източни азбуки. Повечето букви в глаголицата приличат действително по форма на хуцури, а броят им в двете азбуки е почти еднакъв (38-40). При това "корелативните звуци на речта се представят чрез видоизменяне на един и същ знак", а повечето букви имат цифрово значение за разлика от кирилицата, в която цифрово значение имат само заимстваните от гръцката азбука.

Според друга теория, глаголицата е създадена на основата на древни славянски руни (чрьти и рези), които подобно на германските руни, не били пълноценна писменост, а строго религиозно писмо, използвано за целите на езическата славянска религия.

Според проф. Васил Йончев глаголицата произлиза от т.нар. „руни“ или „неизвестни знаци“ от прабългарските надписи от Преслав, Плиска, Мадара, Муфтарлар, Равна и др., и се подчиняват на една и съща фигура-модул, като спазват един основен принцип на изграждане, с тази разлика, че „руните“ са сричкова азбука.

Глаголицата е съставена само от един вид букви – няма главни и малки букви. Според графическото си представяне, азбуката се развива в две форми: българска (обла глаголица) и хърватска (ъглеста глаголица).

През 863 г. Кирил и брат му Методий са изпратени от византийския император Михаил III да покръстят западните славяни и да организират богослужение във Великоморавия на роден език. Това е станало по молба на великоморавския княз Ростислав. Глаголицата е била използвана за държавни и религиозни документи и книги, а също и в създадената от Кирил Великоморавска академия (Великоморавско училище), където са били обучавани учениците на Кирил и Методий.

Азбуката е била забранена през 886 г. и учениците на Кирил и Методий са били принудени да избягат в България. С тяхното идване глаголицата е получила широко разпространение в страната ни. С глаголица и кирилица (създадена от Климент Охридски в края на 9 век) са пишели старобългарските книжовници от 9, 10 и 11 в. В Североизточна България са открити и многобройни надписи, писани с глаголица.

Някои от учениците са посетили Хърватско и Далмация, където възникнал ъглестият вариант на глаголицата и останал в употреба доста дълго време. Други отишли в Бохемия, където азбуката е била частично използвана през 10 век и 11 век. В продължение на няколко века глаголицата и кирилицата се употребяват заедно, като постепенно кирилицата измества глаголицата през Средновековието. Отделни откъси или думи, писани с глаголица се откриват в кирилски ръкописи до 14 век. С глаголица са писали и в Русия, но доста рядко.

От 9 век нататък, в зависимост от предназначението на текста, се развиват различни типове писмо — устав, полуустав, попгерасимово писмо, под силно влияние на гръцкия минускул (бързопис).

Усъвършенства се и начина на оформяне на ръкописната книга. Под влияние на украсата във византийските ръкописи през 13 век-14 век век в славянските книги се налагат три стила:

заставки — украсени композиции преди началото на блок,

инициали — украсена начална буква,

концовки — завършителни орнаментални мотиви, оформящи края на текста.

Появяват се илюстративни цикли в царските кодекси — като Томичовия псалтир около 1360 г., Лондонското евангелие от 1356 г., Манасиевата летопис от 134445 г., Мюнхенския сръбски псалтир от края на 14 век, Киевския псалтир от 1397 г. Първата буква се украсява и оцветява в червен, син или зелен цвят или се изписва със злато.

През 1483 г. във Венеция е отпечатана първата книга с глаголица, като печатната глаголица в голяма степен имитира ръкописната.

По адриатическото крайбрежие на Хърватска глаголицата се запазва чак до миналия век, предимно като вид тайнопис в някои манастири. В сегашни дни тя се използва само в църковнославянския, а също и като локално писмо на католическата епархия Крижевци в Хърватска.

Названието на азбуката на чешки е hlaholice, на словашки — hlaholika, на полски — glagolica, на руски — глаголица, на хърватски — glagoljica.

Характеристика

Глаголицата има два варианта: объл и ъглест. В облия вариант преобладават кръгове и плавни криви, докато при ъглестия се срещат доста прави ъгли, а понякога и трапеци. Вижте изображение на двата варианта.

Българската обла глаголица е по-старият вариант. С течение на времето колелцата загубват кръглия си характер и стават ъгловати и начупени. Основните писмени паметници с използвана глаголица са от Х век. Най-известните сред тях са: Зографско евангелие, Асеманиево евангелие, Мариинско евангелие, Рилски листи, Охридско евангелие. Историческите източници са свързани главно с места, свързани с непосредствената дейност на Кирил и Методий и техните последователи в Моравия, Панония и Охрид.

Хърватската (ъглеста) глаголица се използва от хърватските католици. До края на 11 век не се е различавала от българската глаголица. По-късно буквите стават остри, високи и тесни, тъй като са писани с право перо.

Всички букви имат свои имена, като повечето от тях са приети и за кирилските букви: аз, буки, вeди, глагол, добро, естъ и т.н. Буквите имат и числена стойност — първите десет за единиците, вторите — за десетиците, третите — за стотиците. Съществува разлика в означаването на числата в глаголицата и в гръцката азбука. Численият ред в глаголицата е оригинален и не следва гръцкия буквен ред.

След покръстването Борис приема радушно учениците на Кирил и Методий Наум, Ангеларий и Климент изгонени от Великоморавия. Изпраща Климент като епископ в Охрид и да създаде книжовна школа в областта Кутмичевица. През 893 г. Климент е заменен в Охрид от Наум. С тяхната поддръжка българските епископи в Македония разпространяват там писмеността без спънки от страна на официалните гръцки предстоятели.

След продължително 36-годишно управление през 889 г. княз Борис се отказва доброволно от престола и оттегля в манастир. Борис е имал четирима сина: Владимир-Расате , Гавраил , Симеон и Яков. За свой наследник посочил първородния си син Владимир-Расате.

Княз Владимир-Расате, прави опит за езическа реставрация.Подкрепен е от много боляри. Незнайно как Борис пленява Владимир –Расате, ослепява го и избива неговите съмишленици.С този акт за втори път се унищожава българската аристокрация.Започва славянизацията на България.Славяните присъединени към българските територии приели отдавна християнството се включват масово в управлението на страната.

Борис възкачил на престола третия си син Симеон и преместил столицата от Плиска в Преслав.Това е направено с цел да се забравят старите вярвания.

Цар Симеон управлявал България от 893 до 927 г.

Симеон е роден през 864 г. или 865 г. и е третият син на княз Борис. Най-големият му син Владимир-Расате трябвало да управлява България,но е свален насилствено от баща си Борис. Симеон бил подготвен за високопоставен духовник, може би дори български архиепископ. По тази причина около 878 г. Борис го изпраща в Магнаурската школа в Константинопол, където трябва да получи богословско образование. Той постъпва като послушник в константинополски манастир и приема името Симеон.

Симеон прекарва следващото десетилетие (ок. 878-888) в столицата на Византийската империя, като получава отлично образование и изучава реториката на Демостен и Аристотел. Той научава добре гръцки, до такава степен, че е наричан във византийските хроники „полугрък“ Според някои интерпретации Симеон е обучаван от патриарх Фотий,но тази хипотеза не се подкрепя от конкретни източници.

Около 888 г. Симеон се завръща в България и се установява в новосъздадения княжески манастир в Преслав, „при устието на Тича“, където под ръководството на Наум Преславски се заема с преводи на религиозни текстове от гръцки на старобългарски език. Междувременно Владимир наследява Борис, който се оттегля в манастир. Владимир прави опит да възстанови езичеството в държавата и може би сключва насочен срещу Византия договор с Арнулф Каринтски, което принуждава Борис да се върне повторно на трона, само за да свали и накаже Владимир-Расате и да посочи Симеон за нов владетел. Не е известно защо Борис не поставя на трона своя втори син Гаврил, а предпочита Симеон.

Симеон застава на трона на България през 893 г.

894 г. - 904 г.]Именно в този период Симеон води първата си война с Византия, след преместването на главното тържище на Балканския полуостров от Константинопол в Солун през 894 г. Византийските хронисти описват началото на конфликта, започнал почти веднага след коронацията на българският владетел (все още княз) така:

„Пристигнала вест, че князът на България Симеон възнамерявал да се отправи на поход срещу ромеите. Повод за войната било следното, Василеопаторът Зауда имал роб скопец на име Мусик. Той се сприятелил със Ставракий и Козма, които произхождали от Елада, търговци жадни за печалба и сребролюбци. Желаейки да печелят повече, чрез посредството на Мусик те преместили тържището на българите от столицата в Солун и облагали българите с по-тежки търговски мита. Когато българите съобщили на Симеон, той уведомил император Лъв. Заслепен от пристрастието си към Зауца, той сметнал всичко за дреболия. Симеон се разгневил и вдига оръжие срещу ромеите“

По това време икономическата политика на Византия и [император]] Лъв VI се изразявала в усилване на вътрешния и външния търговски обмен на империята, което довело до по-голяма роля на едрите търговци във византийската политика. Точно поради тези политически възгледи българското тържище било преместено от столицата Константинопол в Солун.

Действията на Византия засегнали както икономическите интереси на България, така и нейния международен престиж, затова и Симеон започнал търговската си война с Византия

Симеон първоначално се опитал да реши въпроса по мирен път, но след като видял, че това няма да стане, се възползвал от изтичането на 30-годишния мирен договор и през 894 г. нахлул с войската си в източна Тракия, без да срещне никаква съпротива. Император Лъв VI бил повече от изненадан, за новината разбрал от стратезите си в македонската област. Набързо била сформирана армия, предимно от императорската гвардия. Войската била поверена на стратилата Кринт. Опитът на Византия да спре българите бил напразен, византийската армия била тотално разбита, а сам Кринт паднал мъртъв на бойното поле, много войници били пленените.След сражението Симеон дал заповед на войската да се върне обратно в България, тъй като не се чувствал готов за продължителна война. Въпреки победата, Симеон не можал да постигне своята цел, а Лъв VI -императорът на Византия не искал траен конфликт с България, защото имал проблеми и с арабите.

Лъв прибягнал към това, което правели почти всички византийски императори по време на война - осигуряване на съюзник, който да поеме по-голямата част от загубите. Никита Склир (Неизвестен византиец) бил изпратен при водачите на Угрите, Арпад и Кусан и успял да им плати достатъчно, за да нападнат България. Византия щяла да осигури флота, която да превози армия им до устието на Дунав. В същото време към българските южни граници марширувала войска предвождана от пълководеца-герой на Византия от войните с арабите, Никифор Фока.

Нападението на угрите започнало някъде около 894 г. (или 895 г.). Симеон очаквал нападение от юг, затова главните сили от армията му се намирали там, но битка на юг нямало, Никифор Фока не нападнал, вместо това при българския владетел бил изпратен квестор, който от името на император Лъв предложил мирни преговори, като в това време византийската флота се придвижвала към Добруджа, пренасяйки угрите. Симеон заподозрял измамата и хвърлил в тъмница пратеника.Но вече било късно, угрите били стоварени и опустошили част от Добруджа.А крепоста Дръстър била обкръжена.Българският владетел бил принуден да започне преговори с византийците, но протакайки преговорите, си осигурил време да сключи съюз с печенегите и с тяхна помощ разгромил угрите, които дори били прогонени от настоящите си местоживелища и се заселили в Панония.

913 г. - 927 г. ]

На 11 май 912 г. починал Лъв VI Философ и престолът бил зает от брат му Александър, който управлявал като регент на малолетния Константин VII Багренородни. Александър отказал да плаща ежегодния данък на България и Симеон обсадил Константинопол. През юни 913 г. в Константинопол бил извършен държавен преврат. Александър бил отстранен от властта и начело на държавата управлявал регентски съвет начело с патриарх Николай Мистик.

През юли-август 913 г. българските войски навлезли във византийска Източна Тракия и блокирали Константинопол по суша. Започнали преговори между двете страни, в хода на които се стигнало до лична среща между българския владетел и главата на имперското Регентство в Константинополското предградие Хебдомон край северния бряг на Мраморно море.

Според твърде спекулативното описание на византийската хроника на Симеон Логотет (възпроизведено и от хрониките на Продължителя на Георги Монах, Продължителя на Теофан, Лъв Граматик, Теодосий от Мелитене), при тази среща "Патриарх Николай излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът, прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо стема [т.е. императорска корона], собствения си епириптарий [т.е. патриаршеска шапка или було]". В историографията са изказвани предположения, че тук става дума за ритуал, свързан с присвояване на титлата "кесар", "духовно осиновяване" на Симеон от патриарха или просто за "архипастирска благословия". Най-вероятна обаче изглежда тезата, според която тук в завоалирана форма се признава, че патриархът е коронясал българския владетел за "цар" или "цар на България".

В края на август или в началото на септември 913 г. Николай Мистик сключил мирен договор със Симеон, според който официално била призната царската титла на българския владетел и бил предвиден бъдещ династичен брак между Константин VII и една от Симеоновите дъщери. С това Симеон целял да стане василеопатор (настойник на императора) и да придобие законното право да се намесва в управлението на Византия.

Но през февруари 914 г. в Константинопол бил извършен нов държавен преврат от майката на Константин VII, императрица Зоя. Тя анулирала договорите, подписани със Симеон, а с това и уговорения брак. В отговор на това, през есента на 914 г. Симеон навлязъл в Тракия и за кратко поставил под свой контрол Одрин. През следващите години правителството на императрица Зоя се ориентирало към подготовка за решителна война срещу българите.

На 20 август 917 г. близо до Тоутхон българите постигнали велика победа над византийската армия.Отначало Българите, в които преобладавала тежката пехота /нещо необичайно за тях/ започнали да отстъпват.Резерват на византийците останал далеч-до стените на Тоутхон/Анхиало/.Тогава от близките хълмове в гръб на ромеите с викове се спуснала конницата на българите.Неиздържали психически войниците на империята се разбягали.Мнозина били посечени,други се издавили в река Ахелой,а една малка част се спасила в Месембрия.Резерва се върнал към Тоутхон,но вратите на градът крепост останали затворени и ромеинте били посечени. Погромът бил пълен, дори и според византийските хронисти (Скилица, Лъв Дякон). Тази битка оставила траен спомен у византийците (според Лъв Дякон, който живял 50 години след битката, “още могат да се видят купища кости при р. Ахелой, където тогава позорно била посечена войската на ромеите”). Тази победа имала и важен психологически ефект върху византийската армия, която като видяла, че губи сражението, побягнала. В отчаян опит да спрат българите по пътя им към Константинопол византийците събрали остатъците от войската си край село Катасирти. Там отново били разбити в една нощна битка. Пътят към столицата бил открит, но Симеон решил да отстрани княза на Сърбия Петър Гойникович, който водел анти-българска политика и на негово място поставил протежето си Павел Бранович.

Всички тези победи обнадеждили Симеон да завладее Константинопол и да стане император на ромеите и българите. Израз на това му намерение била титлата, с която се именувал — „Василевс на всички българи и гърци“, „Симеон в Христа Бога — самодържец на всички българи и ромеи“. Някои предполагат, че за да узакони новия си титул, през 918 г. българската архиепископия била издигната в патриаршия, а новоизбраният патриарх извършил освещаването на Симеоновата титла. С този акт тя се приравнявала към византийската – “василевс и самодържец на ромеите”. Тази постъпка имала за цел и да накърни авторитета на императора. За да покори окончателно Византия, през същата година нахлул в Елада, опожарил Тива и дори стигнал до Дарданелите. През 919г императрица Зоя била свалена от главнокомандващия флота Роман Лакапин. За да се укрепи на престола, той омъжил дъщеря си за Константин VII и приел титула василеопатор, а година по-късно и съимператор. Това силно разгневява Симеон - Лакапин се оказва плагиатор на неговата идея. В отговор българският владетел продължил силния си натиск в Елада и Тракия, а също така се опитал и да прехвърли български войски през Дарданелите в Мала Азия, като по този начин пренесъл българо-византийския конфликт и в Азия. Византийците не виждали друг изход от ситуацията освен нападение в тила на българите. Така, през 921 г., изпратили в Сърбия Захарий, за да свали крал Павел и да нападне българите. Oпитът за преврат бил неуспешен и Захарий бил заловен и хвърлен в тъмница в България. Павел Бранович обаче се поддал на внушенията на византийската дипломация и се обърнал срещу цар Симеон. При стеклите се обстоятелства от българските тъмници били освободен княз Захарий и изпратен с войска в Сърбия, където свалил Павел Бранович.

Осъзнавайки, че мечтата му за завладяване на Константинопол се отдалечава, той разбрал, че византийската столица не може да бъде превзета без силен флот. И тъй като той не притежавал такъв, се обърнал за съдействие към арабите. През 922 г. българско пратеничество било изпратено в Кайруан (където била столицата на Фатимидския халифат) до представителя на Фатимидите Убайдаллах ал-Махди. Той се съгласил с предложението за нападение по море и суша и заедно с българските пратеници изпратил в България и свои, които трябвало да уточнят някои подробности около нападението. За съжаление на връщане те били заловени от византийците. Въпреки този неуспех, Симеон направил втори опит да се съюзи с арабите, но и той пропаднал.

 

Български накити

 

Симеон използвал затишието в отношенията с Византия, за да нападне Сърбия, която отново се обърнала срещу България. Така след един поход през 924г тя била заличена от картата на Балканите. След това, през 926г, възникнал конфликт между България и прогресиращото хърватско кралство, вероятно провокиран от византийците, който завършил с война. Това е последната водена от Симеон война и първата, която той загубва. Това може да се отдаде на факта, че българската войска била изморена от почти непрестанните битки с ромеите. Посредник между българите и хърватите бил папа Йоан Х, който се надявал да привлече българите на своя страна. От своя страна Симеон се надявал папата да признае царския му титул. Обнадежден, той започнал подготовка за нов поход срещу Византия, който не се състоял поради преждевременната му смърт на 27 май 927г, най-вероятно причинена от сърдечен удар.

Историците твърдят, че по време на управлението му настъпва т. нар. „златен век“ на българската култура , тъй като тогава процъфтяват книжнината, архитектурата и изкуствата. Към неговата дейност се отнасят едни от най-бляскавите прояви на Плисковско-Преславската култура.

Симеон събира около себе си т.нар. Симеонов кръг, включващ в себе си някои от безспорните литературни творци в Българското средновековие. Самият Симеон също се изявява като автор: негови са произведенията "Златоструй" и Два Симеонови (Светославови) сборника (първият в препис от 1073, а вторият - от 1076 г.). Жанровете, в които литературоведите творят, са поучителни слова, похвални слова, жития, химнографически произведения, поезия, хроника, летопис, исторически разказ. Забележителни са "Шестоднев" от Йоан Екзарх, "Учително евангелие" (включващо в себе си и "Азбучна молитва") от Константин Преславски, "За буквите" на Черноризец Храбър. Имената на други автори от Симеоновия кръг са Тудор Докс, Презвитер Йоан и Презвитер Григорий, от които нямаме запазени произведения.

Управлението на цар Симеон бележи връх в историята на първата българска държава. По негово време освен до невиждано до тогава териториално могъщество страната става средище нa културен и духовен живот. Победите на бойното поле му позволили да укрепи международния авторитет на България, оставяйки след себе си могъща държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Въпреки почти непрекъснатите войни с Византия, той укрепил властта си вътре в държавата и провел една изключително стабилна вътрешна политика. Било постигнато политическо, религиозно и културно обединение. Част от експертите смятат, че многобройните войни, които Симеон води, в крайна сметка изтощават България, и при наследниците на Петър I тя вече не е в състояние да се противопостави на по-богатата откъм човешки ресурси Византия, което води до падането ѝ под ромейско владичество през 1018 г.

цар Петър управлявал България от 927 до 969 г. Петър е вторият син на цар Симеон.

Петър се жени някъде в началото на 928 г. в Константинопол за внучката на император Роман I Лакапин - Мария, която била прекръстена на Ирина (мир) в чест на "дълбокия мир", който настъпил между двата народа. По силата на сключения договор Българската архиепископия е издигната в ранг на патриаршия. Тогавашният архиепископ на Дръстър (днес Силистра) - Дамян, става първият български патриарх. Освен това Византия официално признала царската титла на българския владетел.

 

С подписването на "дълбокия мир" недоволството в преславския двор нараства. Срещу действията на Петър се обявяват всички, които поддържат политиката на цар Симеон, разчитаща главно на военните действия срещу Византия. През 928 г. Иван (или Йоан), по-малкият брат на Петър, опитва да вдигне бунт срещу новия владетел, но действията му съвсем скоро са осуетени. Две години по-късно, през 930 г. подобен опит прави и първородният Симеонов син, Михаил, като успява да спечели известен брой привърженици в района на Долна Струма. Цар Петър, обаче, се справя и с тази заплаха, с което се утвърждава на престола.Но тази територия вече не под негово командване.

Петър не успява да се справи със запазването на обширната държава, която наследил от баща си. Около 931 г. сръбският владетел Чеслав избягал от Преслав и вдигнал въстание. Цар Петър трябвало да признае възстановяването на сръбската държава. Маджарите /Угрите/нахлували непрекъснато - 934 г., 943 г., 948 г. и 958 г. Петър не могъл да се справи с тях, първо се задължил да им плаща данък, а по-късно се принудил да сключи мирен договор, който бил насочен срещу Византия.

През 967 и 969 г. в България нахлуват руските дружини на киевския княз Светослав I, подстрекаван от император Никифор II Фока. През 969 г. те достигат до Велики Преслав. По това време Цар Петър умира.

Петър управлява най-дълго в историята на Първото българско царство. По негово време по българските земи се разпространяват ереси, една от които е богомилството. Освен това като форма на социален протест все по-големи размери вземало отшелничеството. Той отделя голямо внимание на религията и след смъртта си е канонизиран като светец.

Цар Борис II управлявал България от 969/970 до 971 г. Той е първороден син от брака на цар Петър I и царица Мария (Ирина).

Поради слабостта, цар Петър дава за заложници синовете си Борис и Роман във Византия,където по късно Роман е кастриран.През 969 (според някои историци през 970) г., след смъртта на цар Петър, братята се връщат в България.

Борис II става цар на българите.Живял само в Константинопол той не е запознат с обстановката в България и не знае как да управлява страната.А обстановката е сложна. От север нахлуват русите, които превземат столицата Преслав.Преслав е даден без бой.Предполага се ,че Борис ІІ е сключил с тях някакво споразумение защото както съкровището на царя така и църквите не са докоснати.Борис ІІ остава на престола. Впоследствие княз Светослав влиза в Пловдив, след което се отправя към юго-източна Тракия. Междувременно, през 969 г., византийският император Никифор II Фока е убит и на престола се възкачва Йоан Цимисхий. Новият император прави опит да се помири с руския княз, но предложението му е отхвърлено. Борис, който формално все още управлявал страната (всъщност управлението било поето от руският гарнизон в Преслав) изпратил на русите няколко военни отряда за битката срещу Византия. Светослав получил подкрепления и от другите си съюзници (Маджари и печенеги) и преминал Стара планина с 38 000-на армия. През лятото на 970 г. при крепостта Аркадиопол (дн. Люле Бургас при Одрин) войските му били разбити от Йоан Цимисхий. Така Светослав бил принуден да се оттегли обратно на север от Стара планина. През пролетта на 971 г. византийците се насочили към Преслав. 15-20 хилядна та войска на императора превзела българската столица (5 април 971г).Българските църкви били ограбени и разрушени.За да намали съпротивата на останалите български части първоначално император Йоан Цимисхий се отнасял към Борис с подобаващото уважение и заявил, че целта му е само да освободи българските земи от русите. След това походът му се насочил към Дръстър, където се укрепили последните части от руската армия. След като обсадата се затегнала Светослав се съгласил да се оттегли, без никакви претенции . След това Йоан Цимисхий наредил да се ограбят борисовите съкровищници, а крепостната стена на Велики Преслав да се поправи, след което градът бил наречен Йоанопол (в чест на новия владетел). Императорът отвел Борис и Роман в Константинопол, където на площада пред всички свалил символите на властта от цар БорисІІ. Унижението било пълно след като Йоан Цимисхий дал на Борис титула магистър, какъвто носят повечето висши чиновници в империята. След този акт византийският император считал българската територия за свое владение.

Освен северна България и Тракия под византийска власт били поставени някои юго-западни части от българската държава, до Беломорието. Западните и юго-западните български територии останали свободни. Още в началото на управлението на Борис II те преминали под управлението на комит Никола и синовете му – Давид, Мойсей, Арон и Самуил (наречени от византийските хронисти комитопули – потомци на кан Крум). През 971г Никола вече не бил между живите и властта преминала в ръцете на синовете .

През 976 г.Борис ІІ с брат си Роман избягват от Византия и, според легендата, на границата Борис е убит по грешка от българската гранична стража. През 971-976 г. управлението на България е поето от сина на комит Никола — Самуил. През 977 г. той признава за цар на българите Роман, но фактическото управление остава в негови ръце до смъртта на Роман през 996 г.

Роман е брат на цар Борис II.който през 963 г. е свален от византийският император.

Тъй като Борис II няма наследници от мъжки пол, той не представлява опасност за ромейската власт в българските земи. През 991 г. цар Роман попада отново във византийски плен, където почива през 997 г. След неговата смърт престолът е зает от цар Самуил. Приживе на Роман, Самуил играе ролята на негов военачалник, но фактически цялата политическа власт е в ръцете на Самуил, а Роман, по примера на баща си, се отдава на църковна и книжовна дейност. Той основава манастирът "Свети Георги Бързоходни" и му дава статут

Самуил е цар, управлявал България от 997 до 6 октомври 1014 г. Той е първият владетел от династията на комитопулите.

От около 971 г. Самуил управлява България съвместно с тримата си братя, а след смъртта им става действителен владетел на българите, макар че формално царската титла принадлежи първо на пленения от ромеите Борис II, а впоследствие на Роман. През 997 г. цар Роман умира и Самуил става едноличен владетел в едно от най-трудните времена в българската история.

В продължение на десетилетия той успява да удържи атаките на византийския император Василий II и дори му нанася сериозни поражения:през 986г. при “Траянова врата”. Непрестанните борби за надмощие с Византия продължават през цялото му царуване.През 1014г.в планината Беласица след упорита борба българите били победени.В плен попаднали около 14000 души.По заповед на императора ВасилийІІ те били ослепени.

Цар Самуил умира на 6 октомври 1014 г., вероятно от сърдечен удар, който получава при вида на войниците си, ослепени след битката при Беласица. След преждевременната смърт на царя България не успява да издържи дълго на военния натиск на византийците. Четири години по-късно идва и краят на независимостта и на тези територии.

След смъртта на Самуил съдбата на България поел синът му Гаврил Радомир /1014-1015/.Може би с византийско внушение Ароновия син Иван Владислав убил Гаврил Радомир и жестоко се разправил с рода му.През 1015г. византийците завладели Охрид /считан за столица/.През 1018г.Иван Владислав обсадил крепоста Драч,но бил убит там.Синът му Пресиян II (също Пресиан и Пресиам) / Някои историци го приемат за последния владетел (1018) на Първото българско царство/ поема властта.

Заедно с братята си Алусиан и Арон, Пресиян бяга на планината Томор (в днешна Югоизточна Албания). В същия район съпротива срещу византийските войски организира и боляринът Ивац, но координация между него и Пресиян не е постигната.

След като Василий ІІ заема тогавашната българска столица Охрид, войските му завардват планинските проходи и Пресиян се оказва блокиран за продължително време. Според византийския хронист Йоан Скилица, това принуждава Пресиян и братята му да се предадат, след като получават гаранции от византийския император за живота си. Василий ІІ дава на Пресиян титлата магистър, а след отвеждането му в Константинопол го назначава за стратег на тема Вукеларий.

През 1029 г. Пресиян участва в заговор срещу новия византийски император Роман III Аргир и след провала на заговора е осъден като изменник и ослепен. През 1030 г. става монах.

 
0 гласа

0 коментара

Добавете коментар



    Ново изображение
    Previous Next
    Вицове
    Лежат в леглото мъж и жена. Телефонът звъни. Вдига жената:
    - Да, скъпи. Добре, мили. Разбира се, скъпи. Добре, скъпи, не се притеснявай! - и затваря
    Мъжът в леглото:      - Кой беше?
    - Съпругът ми. Каза, че ще закъснее. Играе карти... с тебе!
    Вицове
    По брега върви мъж с фотоапарат. При него дотичва жена:
    - Бързо, бързо! Мъжът ми се дави!
    - Съжалявам, но ми свърши лентата...
    Вицове

    Потеклото на Дюма Един недоброжелател поискал да убиди Александър Дюма-баща и го нарекъл с"негър"
    -Да истина е, господине! - отвърнал Дюма. -Баща ми беше мулат,дядо ми - негър, а прадядо ми е бил маймуна.
    Драго ми е, че моят род започва оттам, където свършва вашият.

    Вицове

    Обява във вестник:
    "Търси се изгубено трикрако куче. Oтличителни белези: когато пикае, пада!"

    Вицове

    Надпис на входа на гробищата:
    "Министерство на здравеопазването ви предупреждаваше..."


    Кой е Online

    Нищо